Заплатата

Аида ПАНИКЯН

В навечерието на всеки нов държавен бюджет се обсъжда и минималната заплата. По това време на годината работодатели остават без глас заради крясъците си, че тя не може да бъде повишена, защото трябва да съкращават персонал, за да платят "увеличените" възнаграждения. Това, разбира се, не се случва. Или поне не и по тази причина.

Поне от 12 години у нас се заговори за изработване на механизъм с ясни критерии за определяне на минималната месечна ставка. И все някак на кабинетите на Борисов не им стигаше времето за решаването на този въпрос. Навярно защото изработването на критерии, които да удовлетворяват и работници, и работодатели, не е лесна работа. А намесата на държавата в подобни ситуации е наложителна.

Иначе, който и да заговори за доходи, все казва, че заплатите в България са най-ниски, а цените - най-високи. Ами да, знаем си го. И някак се справяме. Типично по български. Знаем също, че на мнозина, работили в началото на прехода "при частник", се налага да работят месеци и години след възрастта за пенсиониране, защото в началото на 90-те чорбаджията им е плащал на ръка и не е внасял осигуровки. Тези хора остават и с обидно ниски пенсии, защото е недоказуемо, че са работили по 8-10 или 12 часа. И донякъде парадоксално, защото преди това страната ни имаше стройна социална система, от която капиталистическият свят се учеше на социална отговорност.  

Днес някой най-сетне се осмели да направи крачка към изработването на въпросния механизъм с критерии за определяне на минималното месечно възнаграждение. Това дава надежда, че е възможно да има предвидимост. Дори бизнесът няма да има от какво да се оплаква. Поне по отношение на изплащането на възнагражденията на наетите. Има надежда работещите бедни дори да станат по-малко. Стъпка, която се прави в изключително труден за страната ни момент. И затова заслужава уважение повече от обичайното.

Дали и как ще продължи ходът към така лелеяния механизъм за определяне на минималната заплата, е друг въпрос. Началната точка е поставена. Най-сетне.