САРТР - ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯТ СТРАЖ НА ЕВРОПА

Като своя скандален предшественик Андре Жид, изиграл неговата роля между двете световни войни, Сартр бе философът на следвоенна Франция и Европа. Разбира се, неговото влияние бе далеч по-голямо от това на Жид. В центъра на търсенията му бяха проблемите на съществуването (екзистенцията), произтичащо главно от промените в света след появата на марксизма и руската революция.
Проблемът е дали писателят може да бъде "съвест на епохата" и да не бъде забравен, както днес почти никой не си спомня за вездесъщия някога Андре Жид. Но други "съвести" като Волтер, Анатол Франс или Зола, сигурно няма да бъдат забравени.
В интервю за специален, посветен нему брой на списание "Облик", авторът на "Битието и Нищото" се пита:
"Какъв съм аз - философ или литератор? Мисля, че това, което донесох с първите си опуси, бе реалността, която включва и двете - литературата и философията. Всичко, което написах, е и едното, и другото. И това може да се каже и за белетристиката, и за драматургията, и за критическите, и за философските ми опити. Всъщност моите литературни съчинения винаги са имали определен философски привкус..."
За свои учители и предшественици във философията Сартр обявява: Сократ, Свети Августин, Паскал, Киркегор, Хусерл, Ясперс, Бердяев, Ницше и преди всичко Хайдегер. Но той придаде на своята философия някои акценти, като "свобода", "отговорност", "избор", "действие", "вмешателство". Философията му бе определено атеистична за разлика от тази на немските мислители.
В своя основен труд "Битието и Нищото" (1943) Сартр се опитва да докаже преди всичко една от основните си тези - за случайността, безсмислеността на битието, което според него "няма нито повод, нито причина, нито необходимост". Защо всеки от нас се намира сега тук, а не в Небитието или Нищото - това никому не е известно, казва Сартр.
Подобно на предшествениците си Шопенхауер, Киркегор, Ницше и Бергсон, той е убеден, че "разумът не може да бъде ключ към познанието, че разумът не е в състояние да се ориентира в това кое е правилно и кое не е". В трактата се говори за несигурността на човешкото съществувание и за неизбежността на смъртта. Според него съществуванието е "битие за смъртта"! И едното, и другото е еднакво абсурдно - "абсурдно е това, че сме се родили, абсурдно е и това, че ще умрем".
През целия трактат "Битието и Нищото" като червена нишка преминава мисълта за самотата и изоставеността на човека. Идея, която откриваме и у Албер Камю, другият голям представител на екзистенциализма.
Но войната, фашистката окупация на Франция и Париж и оскърбеното национално чувство довеждат Жан Пол Сартр, Камю и много други френски интелектуалци в лагера на Съпротивата. Този избор не може да не се отрази на философията на френския екзистенциализъм като рязко го отделя от немските му предшественици.
Плод на тези нови идеи е малкият труд "Екзистенциализмът - това е хуманизъм" от 1946 г., вече след войната. В него можем да видим съвършено новото за автора отношение към действието и към човешката активност - френският мислител вече е преминал през школата на Съпротивата.
Сартр доказва тук, че човекът трябва да се уповава единствено на себе си, че той е изцяло отговорен за своята съдба и че може да моделира себе си. Според Сартр хората не се раждат герои или страхливци, те сами правят себе си такива. Но и в този свой труд философът продължава да разглежда света като хаос, лишен от всякакви закономерности. Той е убеден, че човекът в нищо не може да вярва и нищо не може да предвижда. И тъкмо в това се крие най-важното противоречие на неговата система. Ако човекът няма на какво да разчита, тогава към какво действие трябва да го приканва и най-действената философия?
И сякаш, за да потвърди това противоречие, Сартр ни връща към една от своите основни и песимистични тези: "Да се действа, без да има надежда за успех"...
През 1960 г. Сартр публикува предизвикалия доста шум труд "Критика на диалектическия разум", в който, при опита си да преодолее пропастта между "одухотворения човек" и "материалния свят", се лута между марксизма от ленински тип и анархистичния волунтаризъм...
Като човек Жан Пол Сартр е скромен и не акцентира върху философията си - тя намира блестящ израз в драматургията му, на която държи като че ли повече. Но цитиран и отричан, обожаван и хулен, той просто не може да остане незабелязан. Има и твърде много приятели, ученици, последователи - влиянието му е огромно. Някой дори писа:
"Сартр - това е цяла лява партия, четвъртата във Франция". А Андиберти го нарече "интелектуалният страж на Европа".


Историята със Симон дьо Бовуар

 През 1929 г. 24-годишният Жан Пол Сартр, макар и доста грозноват, висок едва 160 см, покорява именно със странностите си чаровната и интелигентна млада писателка Симон дьо Бовуар. Двамата стават любовници още при първата среща, като в самото начало на връзката им се договорят любовта им да бъде "свободна и открита" и всеки да разрешава на другия изневери.
Пръв се възползва от това право Сартр и споделя леглото на красивата парижанка Мари Жерар, съпруга на негов колега. Но Симон ги заварва в леглото, тъкмо когато се любят, и изпада в депресия. Следват клетви за бъдеща вярност от писателя, които обаче траят от ден до пладне.
Сартр отново й изневерява - този път с... ученичката на Симон - Олга Козакевич, но интересното е, че "триъгълникът" заживява заедно!
В края на 40-те години идва ред и на Симон дьо Бовуар да усети вкуса на изневярата. Нейният любовник, американският писател Нелсън Алгрън, успява да я излекува от болезнената й ревност, а тя самата разцъфтява, става още по-женствена и привлекателна:
"Отново почувствах, че съм жена, че имам плът като всички останали...", изповядва Симон в дневника си, докато през същото време Сартр подхваща нова връзка с младата нюйоркчанка Долорес, чието фамилно име така и не научава.
Основната причина, поради която предпочитам да общувам с жени, пише той, е че те са много по-интересни и с по-богата душевност.
Но въпреки забежките Сартр и Дьо Бовуар не се разделят. А след 1960 г. решават и да не си изневеряват! Нещо повече - започват да си помагат при писането на книгите и статиите, да се грижат един за друг. Тяхната голяма любовна и интелектуална връзка приключва през 1980 г. със смъртта на Жан Пол Сартр...


Със Симон дьо Бовуар

В Куба с Че Гевара, февр. 1960 г.