НЕОБХОДИМАТА ИСТИНА ЗА ЦАРСКИТЕ ИМОТИ

Преди дни държавата внесе съдебен иск за възстановяване правата си върху т.нар. царски имоти. Този акт основателно породи обществени реакции. Каква обаче е необходимата истина, цялата истина, която обществеността и гражданите трябва да знаят за тези имоти?
Отговор намираме в наскоро публикуваната документална монография - "Необходимата истина за царската реституция", С.,2010, 240 с.  Автор е известният специалист по вещно право проф. Владимир Петров, който заедно с адвокат Любомир Денев отстоява интереса на държавата по делото за реституирането на двореца "Кричим". Впрочем проблемът от години присъства в медийното пространство. Журналисти и изследователи като Лилия Христовска, Боряна Димитрова, Елена Енчева,  Мирела Веселинова, Ангел Димов, Димитър Илиев, Григор Николов, Христо Тепавичаров, Христо Николов и редица други анализират юридическата и моралната несъстоятелност на актовете на областни и общински управници, които, загърбили държавния интерес, стават съучастници в измамата с "царската реституция". Задължително трябва да отбележим и активната гражданска позиция на заместник-председателя на 37-ото НС Атанас Железчев - автор на законопроект за мораториум върху сечта в горите и разпореждането с "царските имоти", както и изключително богатото на факти изследване на Веселин Ангелов: "Имотите" на Кобургите (Истини, полуистини, действителност), С., 2006, 617 с.
Истината, подчертава проф. Петров, е една-единствена и тя е, че актовете, с които е предадено владението върху недвижимите имоти на Симеон Сакскобургготски и Мария-Луиза Хробок, са издадени без правно основание, а възстановеното владение е противозаконно. Тази истина трябва да отстояват отговорните български институции и държавни органи, като предприемат необходимите процедури и поправят, доколкото е възможно и в съответствие със закона, тежките последици от сервилното и безотговорно поведение на властници по отношение на имоти и вещи, които са публична собственост.
Проф. Петров проследява генезиса на проблема - Решение № 12 от 1998 г. на Конституционния съд (КС), постановено по време на правителството на Иван Костов по искането на тогавашния главен прокурор Иван Татарчев, именно да се обяви за противоконституционен Законът за обявяване за държавна собственост имотите на семействата на бившите царе... от 1947 г. Комисията по правни въпроси към Народното събрание също поддържа искането на главния прокурор. Очевидно

върху КС е било упражнено политическо въздействие

 защото недопустимо се е произнесъл по закон, приет по време, когато е действала друга конституция, а този закон е бил с еднократно действие и е престанал да действа. Нещо повече, без задълбочен юридически анализ, без никаква юридическа логика, КС отъждествява "обявяването за държавна собственост" на имотите с "отчуждаване". Това не е обикновена грешка. И авторът споделя своето и на цялото общество горчиво усещане за "политически мотивирана сделка, посредством която различни политически сили искаха да въведат Сакскобургготски в политическия живот на България".
Колкото и да е противоречиво и несъстоятелно, решението на КС няма реституционно действие. При това то е задължително и не може да бъде тълкувано нито от държавните органи, нито от длъжностните лица. Така е в правовите държави. В конституцията е разписан и способът какво следва да се направи, когато даден закон е обявен за противоконституционен: органът, който трябва да поправи възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт, е НС и това може да става само със закон. Освен това отписването от актовите книги за държавни и общински имоти става, след като лицето докаже собствеността си. Такава е практиката във всички правови държави. И чак тогава имотът се деактува.
Акт на парламента обаче не последва. Нито пък претендиращите - бившият цар Симеон и сестра му Мария-Луиза Хробок - бяха насочени да доказват собствеността си. По такъв начин се отвори широко вратата за произвол на длъжностните лица - областните управители, кмета на София, общинските управи и поземлените комисии. В престъпване на закона те възстановяват владението върху имоти, за които няма доказана собственост от "царските" наследници. Самата реституция започна de facto през 1999 г. по време на правителството на Иван Костов с чисто "приятелско" предаване на резиденцията в Баня и продължи през 2001 г. с връщане на двореца "Врана" и част от горите. Когато НДСВ дойде на власт, реституцията се развихри с още по-пълна сила, потвърждавайки съмненията, че бившият цар се е върнал

единствено, за да заграби имоти

Отделни юристи и адвокати поддържат в публичното пространство тезата, че процесните имоти били закупени от името на бившите царе чрез упълномощаване интенданта на цивилната листа. Подобно становище е напълно несъстоятелно и представлява опит за флагрантно въвеждане в заблуждение. Интендантството на Цивилната листа е държавно учреждение - юридическо лице на бюджетна издръжка, което трябва да обслужва дейността на царя в качеството му на държавен глава. Имуществото на Интендантството е напълно отделно от частното (личното) имущество на царя. Този факт се признава от самия цар Фердинанд. Когато възлага на интенданта на Цивилната листа да закупи къщата на д-р  Иван Касабов "като частно имение и от частните Ни средства", Фердинанд изрично подчертава в пълномощното разликата между имуществото и бюджета на Интенданството на Цивилната листа и самата Цивилна листа, предоставена за издръжка на него и семейството му.

Ярки и разобличаващи свидетелства

са приложените от проф. Петров 45 факсимилета на оригинални документи - нотариални актове, платежни ведомости за заплати на служителите при двора, платежни заповеди, бюджетни описи. Те недвусмислено доказват държавната собственост върху "царските имоти". Част от документите касаят многобройните искания на Интенданта на Цивилната листа до министъра на финансите и министъра на благоустройството за отпускане на средства от държавния бюджет в размер на 1 300,000 лв., 300 000 лв., 1 800 000 лв., 500 000 лв., 450 000 лв., 1 450 000 лв., 4 000 000 лв. и т.н., за ремонт и поддръжка на имотите. Очевидно те не са били лична собственост, щом държавата е трябвало да плаща за тяхното поддържане. За сравнение, опитът на британската кралица в края на миналата година да използва държавни средства за отоплението на Бъкингамския дворец предизвика гневни реакции на британската общественост и напомняне, че държавните средства следва да се разходват само и единствено за публични цели. Факсимилето на съдебното удостоверение от 2004 г., с което пък Асен Ошанов - пълномощник на Сакскобургготски и Мария-Луиза Хробок - прави опит за поредната измама с неподписан от нотариус и невписан нотариален акт за 2650 дка и имението "Врана", си е чисто престъпление по чл. 282 от НК и отдавна чака намесата на следствието и прокуратурата. Защо тези органи бездействат? Защо администрацията, чието безотговорно поведение доведе до бруталното ограбване на държавна и общинска собственост, се прави, че не вижда възмущението на гражданите и обществеността? И защо също като прокуратурата гледа с неохота на опитите на медии и юристи да я подтикнат с юридически аргументи и доказателства да изпълни служебните си задължения, като защити правата и интересите на истинските собственици - държавата и общините? Проф. Петров основатело задава въпроса: ще се поправи ли този

срамен за българската правна система факт

владението на "Врана" да бъде върнато на основание проектонотариален акт от 1928 г., при това неподписан от нотариус, невписан в нотариалните книжи, като на всичко отгоре за собственик по давност в този проект е вписано Интендантството, а не царя като физическо лице?
Изводите в изследването на проф. Петров са категорични: несъмнена е собствеността на Интендантството върху дворците "Врана", "Кричим", "Царска Бистрица", "Ситняково", "Саръгьол", ловджийските хижи "Овнарско", "Соколец", както и върху земите в землището на Самоковската община. Тези имоти днес трябва да са държавна или общинска собственост.
Въпросите обаче остават. Ако актовете за царската реституция са нищожни, защо държавата, а не Симеон Сакскобургготски трябва да доказва правата си? Защо  данъкоплатците трябва да плащат над 5 милиона лева такси и разноски по съдебните дела? И още нещо: след като властта веднъж е признала и толерирала правото на собственост на бившия цар и сестра му, това до голяма степен не предрешава ли успех на евентуална жалба в Страсбург? В подобна ситуация бившият гръцки крал осъди Гърция: мотивите на Европейския съд бяха, че щом собствеността е призната, държавата няма право, дори в контекста на друга процедура, да поставя под съмнение това право, камо ли да го отнема. Ако такъв осъдителен акт последва, българският данъкоплатец няма ли да плати още веднъж "царските имоти"?
Очевидно царската реституция няма само правни аспекти, а е проблем политически, проблем на правовата държава! Именно затова е необходима цялата истина. Ще я дочакаме ли да възтържествува?