Легендарният Константин Кисимов

"Константин Кисимов (1897-1965) е легендарен български театрален и филмов актьор. Роден е в старата ни столица Велико Търново. Учи в правния факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски" и се дипломира като юрист през 1922 г., след което заминава да следва в Сорбоната. Но не става адвокат или съдия, а се отдава на любовта си към театъра и киното и още през 1923-а започва да учи в театралната школа при Народния театър. Изпратен е на специализация отново в Париж. Загива при катастрофа в Балчик на 16 август 1965 г. Музикално-драматичният театър във Велико Търново гордо носи неговото име - "Константин Кисимов".
Това е цялата статия за него в електронната енциклопедия в Интернет. Само пет-шест реда. Дори без снимка. А той беше цяла епоха в българския театър!  От началото на 30-те до средата на 60-те години на миналия век народният артист и лауреатът на Димитровската награда Константин Кисимов блестеше на театралната сцена, на екрана и като рецитатор на концертния подиум. Беше "народен артист" не само по звание, но и по призвание! - познаваше го и го обичаше цяла България. От интелигента до обикновения работник. А той се раздаваше винаги докрай, без да се щади, независимо дали на сцената на Народния театър или като гост на малка читалищна сцена в Севлиево или Нови пазар. Влиянието му върху публиката беше определено "магическо".
Идва от известен търновски възрожденски род, ражда се в семейството на високообразован юрист и дипломат, но не става юрист по волята на баща си, а артист. От гимназист играе в самодейния театър при прочутото търновско читалище "Надежда" и дори сам режисира. Няма необходимите физически данни за това, дори напротив: дребната му и слаба фигура, не достатъчно силния му и не особено красив глас - всичко това не предполага успех на сцената. Но невероятно силната воля и вътрешен заряд у него са наистина достойни за възхищение. Неговият близък приятел и съгражданин, драматургът Камен Зидаров, оставил ни много интересни спомени, пише по този повод: "Това слабо и дребно тяло, с високо и красиво чело, с малки, но зорки очи, с леко орлов нос и тънки, волеви устни, понякога така се удължаваше, когато се изправи и вдигне десница нагоре, като за заклинание или за проклятие, че ти казваш: "Гледай ти, в зависимост от характера на ролята той и физически става висок, гласът му губи своя сипкав тембър и звучи с металическа сила и острота!"
Да, Константин Кисимов беше актьор на превъплъщението и въпреки неблагодарните си физически данни, за разлика от редица красавци на сцената, влизаше в кожата на всеки образ. Актьорският му диапазон беше невероятен - от сър Андрей Егчик в "Дванайста нощ" (като дете това беше първата роля, в която имах щастието да го видя на живо на сцената на Русенския театър в пометната постановка на Леон Даниел!), през Хамлет, Арпагон от "Скъперникът" и Оргон от "Тартюф" до Езоп на Фигейреду (за тази роля в Бразилия му издигнаха паметник!), Слепеца Колчо, Професор Полежаев, Златил. Коронната му роля, бeз съмнение, е на Странджата от "Хъшове" на Иван Вазов, която играе цели трийсет години! Списъкът е дълъг, десетки роли от българската и световната класика, от Уилям Шекспир, Карло Голдони, Бен Джонсън, Жан Батист Молиер, Фридрих Шилер, Александър Островски, Антон Чехов, Максим Горки, Бранислав Нушич, Джордж Бърнард Шоу, Йон Лука Караджале, Иван Вазов, Ст. Л. Костов, Антон Страшимиров, Елин Пелин, Йордан Йовков. И във всяка от тях беше различен, ярък, неповторим. Винаги намираше подходящия цвят, колорита както за външния, така и за вътрешния рисунък. В своите спомени, публикувани през 1999 г., той пише: че се стреми да си създаде предварителен цялостен образ и че героите му го преследват и понякога той не може да се отдели от тях на репетиции, вкъщи, даже и на улицата. Известни са неговите странности на "неизлизане" от роля, когато той продължава да "играе" и извън театъра.
 Беше ненадминат майстор на психологическите преходи - изразните му средства бяха невероятно богати. Блазнеше го ексцентриката и може да се каже, че бе най-оригиналният и ексцентричен от българските актьори. Пластиката, мимиката, жестовете му бяха наистина неподражаеми. Владееше всички възможни изразни средства в театъра. Стигаше и до клоунадата и гротеската, но можеше да бъде и разтърсващ трагик. А "некачественият" му глас звучеше с такава сила и с дълбочина, с такава изразителност, че публиката го слушаше като хипнотизирана.
Художник-реалист, поклонник и на Константин Станиславски, и на френския театър (специализира в Париж), работил с големи наши и чужди режисьори, той не може да бъде причислен към една-единствена школа. И както пише Камен Зидаров: "От нехаен младеж тази вечер, утре той може да бъде ревнив, страдащ, излъган съпруг - унгарски селянин. Трябва човек непременно да го види в една малка роля - Сийртоне от пиесата "Изпитание" на унгареца Ерньо Урбан, за да се увери на какви трудни и невероятни превъплъщения е способен Кисимов". Станиславски казваше, че за големия артист няма малки и големи роли. Константин Кисимов беше може би най-яркото потвърждение на тази крилата фраза. В малките роли той често ставаше център на спектакъла и възторжената и благодарна публика го посрещаше и изпращаше с гръм от аплодисменти, сякаш бе оперен тенор!
 Несравнимото, непостижимото рецитаторско изкуство на Кисимов - еталон в жанра - не бива да се смята като нещо допълнително и странично към огромното му творческо наследство. Той наследи традицията на великите си предшественици: Адриана Будевска, Сава Огнянов, Васил Кирков, Роза Попова, първите наши актьори и майстори на художественото слово. С огромен пиетет Кисимов подхождаше към поезията на своя кумир - Патриарха на българската литература Вазов. Интерпретацията му на одите от "Епопея на забравените", на "Защитата на Перущица", "Отец Паисий" и "Опълченците на Шипка" взривяваха залите. През последните години от живота си (прекъснат нелепо при автокатастрофа през 1965) той работеше трескаво и много интензивно. С една неудобна джипка реши да обиколи страната и особено границите й, за да изнесе поредица от рецитали, за щастие, останаха записани в Златния фонд на БНР и поне на някои годишнини и празници можем да ги чуем. Киното също съхрани образа му в култови исторически ленти като "Под игото", "Калин Орелът", "Грамада", "Безкръстни гробове", "След пожара в Русия", "Хайдушка клетва".
И един интересен и характерен спомен на писателя Камен Зидаров за великия артист:
"Това се случи през сезона 1948-1949 г. Играем "Тартюф" от Молиер в Народния театър. Константин Кисимов изпълнява ролята на Оргон, съпруга на Елмира (Невена Буюклиева), а в ролята на Тартюф е Кръстю Сарафов. Главният режисьор Николай Осипович Масалитинов и аз (вече като директор) гледаме от директорската ложа спектакъла. Всичко върви добре. Започва сцената, когато Оргон стои скрит под масата, покрита с бяла покривка, стигаща до пода, за да го прикрива. Мизансценът е такъв, че Елмира стои с гръб към масата, за да може да почука с пръсти и даде сигнал на Оргон, когато Тартюф започне своите сладострастни пристъпи. Но тъкмо в момента, когато Елмира трябва да почука с пръсти, за да излезе Оргон и да види със собствените си очи нечестивото поведение на Тартюф, масата не беше на мястото си. Започна да се движи по сцената в различни посоки, като при окултен сеанс, а Невена Буюклиева изпадна в истински ужас - нямаше как да даде знак, защото масата се оказа твърде далече от нея. А и публиката вече не следеше сцената Тартюф - Елмира, а се заливаше от смях от това невиждано досега окултно движение на масата и се чудеше как тя се движи толкова време сама! Погледнах Масалитинов - беше почервенял от яд, процеди през зъби "чортовой матери" и изскочи от ложата. Когато за втори път Елмира се опита да почука по масата, тя вече беше на мястото си, Оргон - Кисимов излезе изпод масата и завари Тартюф точно когато бе здраво прегърнал жена му, опитваше се да я целуне, а тя се бранеше с всички сили. Оргон - Кисимов гледаше Тартюф с някакъв изумен, ококорен, глупав поглед, а Тартюф - Сарафов леко се оттегли от Елмира, започна да трие ръце, да примигва, да мляска с устни и да търси подходяща лъжа за постъпката си. Няколко минути залата гърмеше от ръкопляскания и следеше богатата комедийна мимика на Кисимов и молитвено издигнатите очи на Сарафов към небето. И наистина, как можеше Кисимов да стои толкова дълго под масата и публиката да не почувства неговото присъствие на сцената! Нали по някакъв начин тя трябваше да узнае това! Да, това беше едно изумително комедийно хрумване на великия актьор..."

Константин Кисимов със съпругата си и със своите трима сина