Вътрешен емигрант в държавата България

Ако не в друго, поне в едно съм уверен, че ако Георги Марковски беше доживял днешния ден на България, сигурно щеше да е омерзен до дъното на душата си от всичко, което се случва с нас и покрай нас: от материалната и моралната разруха; от беднотията и самодоволната парвенющина; от парадиращата посредственост и наглата простотия на управниците; от безродието и снобския космополитизъм; от примирението и послушното овчедушие на народа ни; от липсата на надежда да излезем някога "на светло" от тунела, в който сме се залостили, поради нашето си българско търпило и мълчило.
Прочее, в началото на 90-те години на миналия век в разговор с Христо Ковачев писателят Г. Марковски споделя своето отвращение от тогавашния "текущ живот" в държавата ни и неговите "типично български процеси”, които го принуждават „да се затваря в себе си" и "да се превръща в един вътрешен емигрант" (в. "Зора", 19.03.1991 г.).
Още в първите години на така наречения "преход" с безпогрешния си писателски инстинкт Георги Марковски предчувстваше, че "нещата не отиват на добре", че страната ни затъва в блатото на алчния егоизъм и хищния нагон за безогледно забогатяване, на арогантно опростачване и духовна нищета. Изразявал е пред мен своята тревога, че от един момент България може да навлезе в "опасната спирала" на екзистенциалната катастрофа, която да ни погуби като народ и държава.
Напоследък се зачитам в сборника "Вътрешен емигрант", включващ разговори и интервюта на журналисти и писатели с Георги Марковски, под прецизното съставителство на неговия по-малък син Борис Марковски. И трябва да си призная, че колкото по-често разлиствам страниците на тази книга, в мен се затвърждава убеждението за злободневността едва ли не на всеки ред от тези публицистични изповеди на писателя.
Дори ако прехвърлим на първо време само заглавията, ще почувстваме неговата провиденческа дарба: "Главите са ни нужни за мислене, не за козируване!" - казва той през 1990 г. в разговор за някогашния седмичник "Антени" с писателката Радост Николаева. "България - географско понятие, българите - народ самоубиец?" - пита в интервю за изданието "Варненска дума" от 1993 г. на журналиста Йово Неделчев. "Съборим ли темелите на българската духовност, всичко ще рухне" - предупреждава в разговор за ДУМА от 1993 г. с Николай Василев. "Нещастието ни е в политическата простотия" - разкрива в разговор за седмичника "168 часа" от 1995 г. на Галина Минчева.
В интервю за в. ДУМА от 5.08.1990 г. Г. Марковски изразява надеждата си, че "в движението към демокрация" страстите могат да се успокоят". Няколко реда по-нататък обаче уточнява, че "... ако пък всичко е само боричкания за власт, не ни очаква нищо добро, чака ни политическа, стопанска и духовна разруха". Колко точна, безгрешна прогноза за онова, което се случи с политическата система и държавата ни през годините на безконечно проточилия се "преход" към "демокрация" и тъй наречената "пазарна икономика", нали?!...
В разговор за политическите илюзии, с които е свързана всяка обществена трансформация, след като отбелязва грозящата ни опасност "българският модел на демокрация" да се изчерпи с "развилнелия се антикомунизъм", Г. Марковски предупреждава за друга, не по-малко опасна илюзия, че "сменим ли политическата система, изведнъж ще потънем в мед и масло, и несметни богатства". (Сп. "Домино", 9.10.1991 г.) Това, което и до ден-днешен продължават да ни втълпяват адептите на тъй наречения "свободен свят", като ни уверяват, че рано или късно ще достигнем до по-добрия и по-хуманен "западен капитализъм". Ако изобщо има такъв...
Така характерната за нашенския преход към демокрация "смяна на политическия десен" е предмет на друга публикация, в която авторът на романа "Хитър Петър" изригва гневно срещу ширещата се и до ден-днешен социална мимикрия: "И тъжно, и смешно, и отвратително е да гледаш - пише той - как хора, които до вчера тичаха да завършат образованието си в Москва, бяха певци на социалистическото строителство и люто проклинаха световния империализъм, сега са антикомунисти - ударници, челници, стахановци." (в. "Антени", 20.08.1993 г.) Да, оказа се, че подобни клакьори са ненужни, в замяна на това пък през тези "демократични години" се сдобихме с прилежни послушковци, с опитни лъжци и политически манипулатори - демократи, неолиберали, евроатлантици и какви ли не още конформисти и безскрупулни слагачи.
В друг разговор Стефан Поптонев подхваща темата за националната самобитност на литературата, за опасността културата ни да бъде пометена от "настъпващата американизация". На това опасение Марковски отвръща: "В днешния свят културата на малката нация е принудена да битува в контекста на могъщите международни културни индустрии, които безкомпромисно налагат и стиловете, и жанровете, и модите. Тази култура (на малката нация) може да оцелее, ако има здрав корен, ако има порив за живот и жив инстинкт за национална културна идентичност. Тръгне ли да подражава на чужди образци, тръгне ли да се вписва в контекста на световната масова култура, националната култура на малката нация е обречена." (11.06.1993 г.).   
В разговор за "Страшните въпроси", пред които е изправена страната ни в края на XX век, Георги Марковски отговаря метафорично, че "змийски възел от опасности е оплел България". Според него "най-голямата от тях е, "че географски сме се изпречили на пътя на чужди геополитически интереси и те няма да ни пожалят ни на йота".

Продължение на тази опасност според него е "съвпадението на интересите на САЩ и Турция на Балканите", което може да се окаже фатално за бъдещето на българската държава. В тази сложна ситуация "сърбите правят героичен опит за оцеляване", а "гърците разчитат на дипломацията". Докато "единствено ние се самопредаваме, защото ни липсва българска национална идея", а "шепа политици се стремят само те единствено да са на власт", макар и с чужда подкрепа, като усърдно "дупедавстват" само и единствено в свой интерес". (в. "Варненска дума", 20.08.1993 г.)
Дали обаче държавата ни е обречена подобно на "Титаник"? - обръща се към него следващият събеседник. Въпрос, на който писателят отвръща полемично: "Не бих се съгласил, че България е като кораб без кормчия, който безпомощно се люшка по вълните. Корабът ловко се направлява от чужди сили чрез наши марионетки... Заинтересован е оня, който  иска да ни превърне в лесна плячка. Обслужват го двама души: глупакът, който уж разгражда комунизма, а разгражда държавата, и простакът, който е готов да продаде не само Отечеството, но и рождената си майчица, стига да има кой да ги купи... Катастрофата наистина изглежда неизбежна и има един единствен начин за спасение - нещо да отключи инстинкта ни за оцеляване." (в. "Подкрепа", 19.01.1994 г.)
Но писателят не е оставил без отговор тази съдбовна дилема: "Най-после ще трябва да си отговорим на въпроса - народ ли сме, който има воля за самостоятелен живот, или сме стадо, което все си търси по-добрия стопанин - заключава той, като сам уточнява: - Не успеем ли да формулираме българската национална идея, която да неутрализира всички пагубни противоречия сред нас, изгубени сме. Защото българският народ никога не е познавал такава чудовищна политическа простотия, алчност и самоубийствени партийни пристрастия." (в. "Стандарт", 28.08. 1996 г.)
Съвсем обяснима погнуса, която изпитваме и днес от политическите страсти и партизанските боричкания, от махленската простащина и меркантилното интересчийство, от плужеския слугинаж на родните грантаджии - неолиберали, евроатлантици и какви ли още не... Към тези до болка познати ни "конюнктури" остава да добавим безогледната корупция, организираната престъпност и масовите кражби, за да се оформи картинката на съвременната антидържава, която подменя нормалната държавност, спъва развитието на страната и ни хвърля в бездната на неизвестността.
Е, и какво ни остава да направим при подобно омерзение и очертаваща се безизходица? Изходът е час по-скоро да се освободим от всички "пагубни противоречия", като си отговорим на съдбовния въпрос: какво сме всъщност и накъде отиваме. Време е.