НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ на 85

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ е роден на 18 януари 1940 г. в Бургас. Завършил е българска филология в Софийския университет. Поет, драматург. От 1963 г. досега работи в театъра - бил е драматург и художествен ръководител на Бургаския театър "Адриана Будевска", драматург и режисьор на театър "Възраждане" в София. Автор на редица поетични книги, сред които "Всичко ще изпитаме", "Когато ставаме бащи", "И все пак любов", "Младостта си отива", "Любовна лирика", "Няма време", "Остаряваме бавно" и др., както и на пиесите "Ние не вярваме в щъркели", "Въпрос на принцип. Любов необяснима. Мотопедът", "Развод по български" и т.н.

Не ми се тръгва...

Гледам се на екрана... Всичко на него личи...
Тези дълбоки бръчки... Тези стари очи...

Бяла брада... Неподстригана... Подстригана бяла коса.
Въобразявах си някак... Стават и чудеса...

И се надявах, че може да не изглеждам стар...
Тези жестоки камери... Прожекторът като фар...

Очите ми... Вече притворени... Гласът... Сякаш на друг...
Походката... да не говорим... Видно е... Куцук-куцук...

И все пак хората слушат... Специално за мене дошли.
Всякакви... Стари и млади... С трамваи... С метро...
                                           С коли...

Виждам лицата... Усмивките... Тук-там даже сълзи.
И ми е някак хубаво... Старата тръпка пълзи...

Връщам се несъзнателно 60 години назад...
Боже, колко е хубав тука земният свят!

Искам тук да си бъда... Не искам някакъв друг...
Ще се опитам... Ще пея... Още... Но само тук.

И докога?.. Докогато... Самият аз не знам...
Просто не ми се тръгва... Никак... Още за Там.

Десетина години... Стават и чудеса...
Ще си подстрижа брадата... И ще си пусна коса...

Никакви стари песни, изпяти по навик стар.
Просто излизам на сцената с чисто нов репертоар.



Мълчи народът

           "Мълчи народът..."
                                                                            Христо Ботев

Вечно протягаме празната шепа.
Чакат ни вкъщи гладни деца.
А от екрана ни гледат свирепо
страшно доволни охолни лица.

Всеки за собствена своя изгода
най-безогледно си прави пиар.
Дрънка от името на народа.
Номер изпитан... Уви! Номер стар.

Номер уж вече на всички ни втръснал.
Номер еднакъв... Но хваща дикиш.
Мили народе... Вече е късно...
Гледаш... И слушаш... И още търпиш.

Ти ли си този... С хайдушкото знаме...
Ти - непокорен... Ти окрилен...
Ти... Смел потомък на Левски и Даме...
Жалък... Разпънат... Разпеторен.

Мълчи народът... Гледа и слуша...
Уж депутати... Простак до простак...
Как са се хванали гуша за гуша
да си напълнят гушите пак.

Мълчи народът... И сякаш дреме...
Не се намесва... Въпрос на чест.
Но му приписват от време на време
някой уж масов мизерен протест.

И Парламентът... Пълен е входът...
И всеки бърза да се отличи.
Мълчи народът... Мълчи народът...
Няма ли край... Докога ще мълчи?



Свобода

Еднаква в радост и беда...
Какво си всъщност, свобода?

Ти - мартенско прекрасно цвете.
Жестоко прецъфтяло лете.
Откъснато през есента.
Изкоренено от пръстта.

Дали ще може да те има
отново пак след люта зима?

Дали законът е такъв...
Да те поливаме със кръв?
Не искам, мила свобода...
Живей от въздух и вода!

Нима за тебе не сме годни?
Нима сега не сме свободни?

Свободно можем да гласуваме.
Свободно можем да гладуваме.
Свободно можем да избираме.
Свободно можем да умираме.

Свободно Не!.. Свободно Да!..
Какво си всъщност, свобода?

Дали куцукаща вдовица
от бели Дунав до Марица?
Или девойка по-добре
от тук до Черното море?

Кой звяр сега те облада
теб, наша чиста свобода?

Във този ден - красив и ярък
вземи от всички нас подарък...
Безкрайно стар, безкрайно нов...
И не омраза... А любов!

Еднаква в радост и беда
живей, прекрасна свобода!



Бъл-га-ри-я...

Не е възможно да не Те обичам.
Банално е...Но помня... Как Те сричам...
На три годинки съм... И как се случи
Как майка ми на Тебе ме научи.

Бъл-га-ри-я! Кажи! Четири срички!
Бъл-га-ри-я! Най-хубава от всички.
Бъл-гария! Бъл-гария! Чудесно!
Запомних!.. Помня... Никак не е лесно...

Наистина... Не беше лесно... Зная.
Но свикнах само с Тебе да играя...
В играта на държави... В махалата...
И вечно губех... Нищо! Във играта.

И топките парцалени във коша.
Америка... И Англия... И Полша...
Русия... Най-голямата държава,
която непременно побеждава...

Не те намразих... И не се срамувах...
Прибирах се разплакан... Боледувах...
Момчетата... И зли... Неумолими...  
се подиграваха със твойто име.

Не е възможно да не Те обичам...
А остарях... На нищо не приличам...
Годините... Какво ли не се случи...
Вървя... Ранено... Ала вярно куче...

И доброволно... Тихо... Без верижка...
И нямам друго... Само тази книжка...
Да, стар поет... С какво да се похвали?
Ще я разлистиш ли без мен?.. Едва ли...

Да Те напусна?... Не, не е възможно...
Обичам Те... Във времето тревожно...
Съдбите ни завинаги се сливат,
когато толкоз други си отиват.

Бъл-гария! Бла-годаря Ти, скъпа!
Дъждът ти тази вечер ме окъпа...
И слънцето в небето се закотви...
И Ти... Най-търпеливо ме приготви

И вместо  майка ми... И няма драма.
Вместо баща ми... Двамата ги няма.
Но само там... На тяхната алея
завинаги със Тебе да се слея.



Поръчка

След хиляди различни случки
пак продължавам да съм тук.
Богат съм... Имам си две внучки,
гарнирани със един внук.

А те са толкова различни
На възраст... И дори на вид.
Себични... Умни... Симпатични.
Далеч от моя скучен бит.

Не им се вече разговаря...
Със своя дядо... Стар галфон.
Пристигат... Всеки в миг отваря
модерния си нов смартфон...

Чете там нещо... Или пише...
Съвсем забравя, че съм тук.
И затова, докато дишам -
поръчвам си един Правнук.

Това е хубава идея...
И компенсация все пак.
Надявам се да доживея...
Но вероятно няма как...

И за това ще заповядам,
че иначе ще има бой:
За наказателна награда -
Недялко да се казва той!



Солена целувка

Е, как сме... Ето ме, море... Това навярно ще ти кажа,
когато се събуя бос и тръгна, куцайки по плажа.
Не бива да си спомням как по пясъка преди съм тичал...
Обичам те... И все така... И винаги съм те обичал.

Ще вляза в теб... Ще ме прегърнеш... И ще заплувам
                                       постепенно.
Като преди... Като сега... И като утре... Неизменно.
Невероятно е, нали... Но всичко пак ще се повтори.
Момчето пак си е момче... И пак със теб ще си говори.

Да ти разкажа ли... Не знам. Дали в действителност
                                           е нужно...
Как всичкото далеч от теб ми става някак все по-чуждо.
И тридесет години вече живеем с теб уж разделени,
а винаги съм си при теб, при твоите вълни зелени.

Като жена, която любиш на сън, и без да я докосваш...
Не искам... Стига! Престани! Не бива да ме омагьосваш.
Без теб съм свикнал най-подир... Без теб спокойно си живея.
Защо да те превръщам пак във постоянна фикс идея.

Но ето ме при теб сега... Такъв дали ще ме познаеш...
Дали със своите вълни отново ще ме пожелаеш.
Върни ми миг от младостта... Спаси душата уморена.
Със ласката си... Със страстта... И със целувката солена...