Чувствам се щастлива, когато творя

РОСИЦА МИЛАДИНОВА е родена в Троян, където завършва Националното училище за приложни изкуства "Професор Венко Колев", а после Националната художествена академия в София, също специалност керамика, при проф. Джидров. Междувременно започва да рисува с акварел, масло, но се определя като приложник. "Всичко, което е наоколо и може да бъде претворено, го използвам", споделя пред ДУМА Миладинова. След академията има поне по една самостоятелна изложба годишно и много участия в пленери и съвместни изяви с други автори, както и няколко експозиции в "Серякова къща". Член е на Дружеството на троянските художници. Носителка е на много награди. Миладинова твори активно до 2019 г., когато се мести в Бостън. Казва, че "Частите от пъзела" - самостоятелната й изложба през 2018 г., са преминали по пътя си, за да пристигнат в новата "Приказки за ангели", която ще продължи до 16 февруари в троянската галерия.

- Госпожо Миладинова, още се говори в Троян за поредната Ви оригинална изложба, на която направихте и нетрадиционно откриване с булчинска рокля. Какъв бе замисълът?
- Обикновено само веднъж използваш булчинската си рокля и я прибираш в гардероба. Моята не е типично булчинска бяла рокля, а кремава, на цветчета, много нежни и ефирни. Моят мъж ме попита: "Ти с какво ще бъдеш облечена на изложбата?" Отговорих, че се чудя. Той ме подсети да ползвам булчинската си рокля и приех идеята му. Час и нещо преди да я облека, бях в галерията, седнала на пода, довършвайки последните си ангели - разпиляла хартии, лепило, силиконов пистолет, телчета, четки - абсолютна бъркотия. И точно в последния момент се появих като Пепеляшка, при това на метла, с бална рокля и една стъклена пантофка, защото другата бе като експонат в галерията. Това са моите бели обувки от сватбата, но те се оказаха твърде неудобни и не бих могла да ги подаря на някого. Още тогава разбрах, че ще им причиня нещо творческо, но какво точно - не знаех. Та едната обувка стана "снежна пързалка", защото по този наклон хич не ми беше удобно да ходя (смее се). Реших, че изглеждат заскрежени, и ги преобразувах с ангели, стълба и светещи лампички.

- Доста познати предмети от бита, претворени в необичайни и любопитни хрумвания, виждам в цялата изложба. Как подбрахте и направихте творбите?
- Колкото повече наближаваше изложбата, се завихряха във въображението ми всякакви приказки с ангели, които сами "разказваха" истории от ежедневните ни ситуации със Софи, дъщеря ми, която е почти на 4. Ние сме по цял ден заедно. Представям къта на домакинята, на художника, на моето дете и на детето в мен едновременно. Ето ги - макароните, наш верен приятел в купата на Софи, и това е ангелът хранител - майката, и двете деца, които винаги си играят заедно, без значение дали е храна или не.
Повечето от творбите ми светят. Никога не съм си мислила, че ще правя лампи, толкова приказки излязоха от тях. Крилатата мотика е една от първите, които се появиха. Седя си вкъщи и се чувствам виновна, защото дадох Софи на занималня за първи път в последните три седмици, преди да се върнем в България, за да мога да рисувам, а тя плаче. И един глас в мен ми прошепва: щом ти е толкова виновно, хващай мотиката, която така стана част от изложбата. Взех я от баща ми, нарисувах я и й направих две крила, за да отговаря на темата "Приказки за ангели". 

- Защо точно ангели избрахте? Какви материали използвате за инсталациите?
- Различни непотребни материали, които хората изхвърлят, като пластмасови бутилки, капачки, телчета, хартии. На мен те ми "говорят" - аз съм, ето какво. Шегувам се, че на мен всичко ми говори. Темата дойде още пролетта и бях направила няколко ангела - два от тях са от Бостън - "Часовникът с ловеца на времето" и "Музата, която рисува". Усещането ми беше толкова хубаво. Седях там, на пода в кухнята, защото навсякъде е място за творене, когато това ти е пространството. Направих седем. Запазих си дата за изложбата. Мина лятото. Дойде зимата и в един момент времето накъся и започнах да се притеснявам, защото още нищо нямам налице и се намирах в Бостън, далеч от Троян. Веднъж рано сутринта сънувам мишки, които се катерят по стълби, опрени върху два домата, а те са във въздуха, има и кула от домати с прозорец в средата, където няма нищо, едната мишка си полива мушкатото... Това ме мотивира да стана и да започна да скицирам.
Мишките бяха първите герои, които ме събудиха. Успях да дойда, като бях направила само няколко конструкции на ангелите с крилата и толкова. Лопатата ме чакаше да я превърна в огледало. Постепенно се раждаха другите истории, докато материализирах една, в крачка назряваше друга. После продължиха да се появяват още домати, в които живеят ангели. Всичко е свързано с храната или с вещите. В другата зала има кафеварка, която се появи най-естествено, тя е мой най-верен спътник, защото пия кафе по-често, отколкото ям. Мои любими плодове са динята, наровете, черешите, които рисувам. Лукът и кроасанът също играят роля в моите творби. Използвам още детска каска, стар ботуш - всяко нещо си има място и в определен момент ме повиква. Чарли Чаплин, който преглежда сутрешната преса, и ангел е кацнал върху бастуна му.
Обичам много котки. Имам черен котарак със зелени очи. На една от картините от ягодовото сладко излиза котешката нощ. Там пък друг ангел пази съня на котката с динен чадър. Тази цигулка, която е счупена, не помня откъде я имам, но малко преди изложбата ми каза: "Направи ме"! Изчакваше си времето, докато не се появи образът как да изглежда. Три ангелчета поправят тялото и душата й. Затова творбата се казва "Времето лекува". Друга моя любима работа са зебрите, казва се "Автопортрет - между редовете, макароните, изгрева и морето". Майката с малкото. Понякога се загубвам между нейните райета (на Софи), предполагам и тя - в моите. Любопитна рисунка е също "Мигли? - Нееее, ветрило!" Посланието да си естествен е по-важно и тук миглите са ветрилото на ангела. Няма нужда да слагаме нищо повече, за да сме си ние. Радвам се, че ми идват нетрадиционни идеи. Техниката, която използвам, е папие маше, конструкции от тел, смесена техника при акварелите.

Изобщо как успявате да съчетавате домакинските си задължения, при положение че и творческата работа е обсебваща и изисква абсолютна отдаденост, както и майчинската?
- Последните седмици Софи замина при баба си в София и имах време да довърша творбите си в Троян, на тавана, където ми е ателието. Софи ми показва как да реагирам и да възприемам живота. Знам, че съм художник и ми идва отвътре, обаче вече не може да се случва по стария начин. Има нов климат и вече сме тримата, със съпруга ми Андрей. Малко преди да започна да правя нещата за изложбата му казах, че не знае с кого живее. Той реално не ме е виждал в творческия хаос. Появи се и "веждицата", Софи като беше по-малка казваше така на вещицата. Започнаха да ми се раждат идеи за книжка, за илюстрации, за приказки с тази "веждица".          
Имам често идеи, но дъщеря ми е много енергична и много внимание изисква, и ако усети, че искам да правя нещо, сама се вкопчва още повече в мен и не мога въобще да стигна до четката или молива. Само записвам някои хрумвания. Последната година се изразявах повече в думи, отколкото в рисуване. Интересно е, че когато го споделя на страницата си във фейсбук, хората реагират много хубаво и ме окриляват да продължавам да пиша. Чувствам се щастлива, когато го правя.

- Как заминахте за Америка? От колко време живеете там?
- През последните пет години живея в Бостън, запознавайки се с моя мъж, не знаех, че ще ме отведе толкова далеч. Две-три, години преди да го срещна, бях написала писмо до вселената, в което описвах какво бих искала да ми се случи, какъв човек да се появи и да ми се даде знак. Знам, че ще се изплаша и избягам. Така и се получи. Няколко неща се бяха случили в различно време по различен начин - стъпките, че това е знакът. И така стигнах до Бостън. Той е българин, за щастие. Инженер по образование, но с творческа душа. Пожелах си в писмото да сме винаги заедно и да правим нещата заедно. Да имаме къща до вода и се оказа, че той има къща на родното море.
- Допада ли Ви Бостън?
- Америка и Бостън не са моето място. Душата ми иска да е в България. Имам съпротива да съм там, не защото нещо лошо ми се случва, напротив, чудесно място е за някой, който би искал да живее в Щатите. Аз обаче обичам уюта, защото съм израснала в Троян и в малкия град, друго е общуването, хората, природата. Имам нужда да съм в гората, в планината, да съм по-свързана със земята. Иначе съм участвала в събития на българската общност в Масачузетс Ню Ингланд с картини с винорел, акварели, "бодливите" ми чаши, и в последната пролетна проява на празника на българската роза се появяват ангели в различни ситуации, разказващи приказки. Те всъщност са вдъхновението ми за изложбата.

- Какво друго Ви липсва в Щатите?
- Винаги съм на път и това ме изморява. Къщата ни е на много места и никъде не сме си на мястото все още. Казвам на Андрей, че имам нужда от ателие. Преди живеех във Варна 8 години и имах таванче, което ми беше ателие, и в Троян таванската част на къщата също ми бе помещение. Но откакто съм в Бостън, нямам свое творческо пространство, само за мен. И в момента, в който му казах, че имам нужда от място, той откликна, че може да бъде при къщата на морето. Но за целта трябва да се пригоди. На мъжа ми му хрумна, че ателие може да стане автобус без двигател, след като дълго търсихме кемпер, но не харесахме. Автобусът е гениална идея, по-добра от кемпер, с всичките му прозорци, светлина и пространство. Работим по въпроса да се случат нещата с "автобуса - ателие" в двора. Демонтирахме част от седалките и ги обърнахме две по две, една срещу друга, като по средата ще има 7 маси със 7 сепарета.

- Това означава ли, че повече време ще прекарвате вече в България?
- Много ми се иска да се върнем завинаги. Но Андрей много години е живял в Америка и неговата работа е там. И като мъж, който се грижи за семейството си, това е неговата сигурност. И той много обича България и обикновено от август до октомври сме тук, после идваме през декември и стоим до февруари.