Той отдаде всичко най-добро в сърцето си на Отечеството

Върхова творба в националното ни величковедение. До този непоклатим извод стигнах, след като затворих и последната страница на новата художествено-документална книга за Константин Величков, предложена ни от нейния автор Ангел Тонов. Към житейското и творческото дело на този забележителен наш възрожденец и пламенен родолюбец, писател и поет, дръзновен първостроител на духовните основи на младата ни следосвобожденска България са проявявали не без основание интерес Михаил Арнаудов, Никола Атанасов, най-големият му приятел - народният поет Иван Вазов, Стефан Попвасилев, Велчо Велчев, Илия Тодоров, Иван Сестримски и др. Сред тази поредица от изследователи на големия българин нареди, при това доста респектиращо, името си и доц. Ангел Тонов от Велико Търново.
За съжаление паралелно с похвално родолюбиво старание на изследователската ни литературно-историческа мисъл да се разкрива все по-задълбочено невероятно богатата личност на К. Величков както в недалечното ни минало, така и в нелишеното ни от бездуховност съвремие, продължава да битува

едно съвсем незаслужено подценяване

на неговото доста респектиращо присъствие в родната ни история. Достатъчно е само да припомним един много озадачаващ факт. Навремето, през 1953 г., Иван Сестримски и Стефан Попвасилев замислят по повод предстоящата 100-годишнина от неговото рождение да издадат юбилеен двутомник. Скоро обаче благородните им намерения са попарени от най-високото място: "Какъв писател е Константин Величков!" - провикнал се неочаквано, без да му мисли, тогавашният първи човек в държавата ни Вълко Червенков. За жалост подобни недомислия продължават да стряскат будната съвест и в наши дни. Нима не трябва да ни огорчава бездушието, което проявяваше общинското ръководство на Пазарджик и години наред не заделяше средства от бюджета на общината за издаване на петия (последен) том от събраните му съчинения. Да не говорим за унизителното поведение на немалко български издателства, които най-безцеремонно си хлопваха вратите за въпросното издание, за да види бял свят след много митарства чак през 2005 г. Не по-малко унижения беше заставен да преглътне посмъртно авторът на "Писма от Рим" и с толкоз късното учредяване от общината в Пазарджик на националната литературна Величкова награда. Най-великият наш съгражданин беше принуден да чака реда си на опашка... Не по-малко трябва да ни безпокои и пренебрежителното отношение, което демонстрираха неотдавна към националните ни светини собствениците на хотел "Наполеон" в Гренобъл, Франция, където Величков издъхва безпомощен и изоставен на 3 ноември 1907 г. Същите най-безцеремонно не разрешиха поставянето на какъвто и да е паметен знак, увековечаващ човека, който е допринесъл толкова много за духовното ни сродяване с Европа.

Всъщност кой е Константин Величков?

Роден е през 1855 г. в Пазарджик, където израства в изключително родолюбива възрожденска атмосфера. Още като ученик младият Величков обичал много да чете и рисува, с което правел силно впечатление сред близките и своите учители. И неслучайно, когато цариградското правителство поискало от Татар Пазарджик да изпрати свой ученик да учи на държавни разноски в новооткрития султански лицей, организиран изцяло по френски образец, Стефан Захариев, като най-влиятелен и духовно извисен човек сред местната общественост, изпраща именно него. И така през 1868 г. още невръстният, но жаден за знания човек навлиза в нов свят. Скоро обогатява с ненаситната си любознателност своята душевност, запознава се с редица видни българи, сред които през 1872 г. среща и бъдещия си голям приятел и духовен събрат Иван Вазов.
В лицея младият пратеник от Пазарджишката кааза навлиза неудържимо, с неутолима страст в света на френския език и литература и неусетно започва да чете в оригинал произведения на Юго, Мюсе, Ламартин, Андре Шение... Заема се с хъс и прави първите си преводи от френски автори.
Потънал в света на литературата - наша и чужда, в големия град на Босфора пише и първата си пиеса "Невенка и Светослав" - творба, повлияна сюжетно от други автори, която излиза от печат през 1872 г. в имперската столица и скоро с негово участие оживява на сцената.
През 1874 г., 19-годишен, завършва лицея и се завръща в родния си град, където веднага е назначен за учител в местното класно училище. Още с пристигането си в родното си място дава живот на читалище "Виделина", което оглавява с голямо желание, незабавно организира с ентусиазираното си участие поставянето на пиеси, които будят свободолюбиви чувства сред народа, подготвяйки го за предстоящите назряващи битки с поробителите.
По време на жестокия и кървав погром на Априлското въстание младият учител е заловен,
 
малтретиран и зверски изтезаван

от развилнелите се погромаджии заедно с повече от 700 арестанти в затворите на Пловдив и Одрин. Попаднал в ада на безумието, той ще почувства още по-силно в себе си дълбоката си обич към заобикалящите го довчерашни самоотвержени въстаници, прегърнали безотказно великата освободителна идея в името на отечеството. Тези свои тежки преживявания той ще пресъздаде сетне по един рядко вълнуващ и неповторим начин в своята великолепна повест "В тъмница" - драматична художествено-документална летопис на едно от най-великите събития в отечествената ни история наред със "Записките" на Захарий Стоянов. Измъкнал се от ужаса на турските зандани през късната есен на 1876 г., Величков не престава да работи за свещената национална кауза и посреща възторжено вестта за обявяването през април 1877 г. на жадуваната Руско-турска освободителна война.
След Освобождението намира своевременно своето място сред най-всеотдайните първостроители на освободеното отечество. Като депутат в Областното събрание на Източна Румелия в Пловдив, по-късно и директор (министър) на народното просвещение в областта, той се изявява като изключително надарен оратор, пламенен защитник на своя народ и смел, надарен публицист. Редактира в. "Народний глас", списанията "Наука" и "Зора", в които публикува както остри полемични политически статии, така и някои свои нови литературни творби.
Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г. му отрежда ново

депутатско място в Народното събрание

на обединеното отечество. Но идването на власт през 1886 г. на Стамболов подлага на жестоко преследване русофилските среди и това го заставя да предпочете доброволното изгнание - отначало в Австро-Унгария, а по-късно в Италия и Турция. По време на пребиваването си в страната на Апенините в продължение на две години учи изобразително изкуство в град Флоренция. Това ще му позволи да засвидетелства едно скромно, но талантливо присъствие в родната ни живопис. В родината на Данте и Леонардо да Винчи обаче Величков пише и своите неоценими "Писма от Рим", които Вазов издава пръв през 90-те години. По-късно, в продължение на 6 години, Величков се установява в Цариград, като известно време работи и като учител в българската гимназия на Солун, където се заема и издава учебници, предназначени за българските училища. Тук му е мястото да отбележа, че той е бил винаги особено загрижен за литературното обучение на младите българчета и неслучайно през 1884 г. издават с Вазов в Пловдив и първата българска христоматия. Времето си в емиграция големият родолюбец оплодява и с низ от дълбоко преживени поетически творби. Една значителна част от тях намират място във вълнуващите му "Цариградски сонети". С тях той се явява и като един от основоположниците на българския сонет.
Но където и да се намира,

прокуденият изгнаник

непрестанно мисли и живее със съдбата на своя народ и родина. Полага огромни усилия за осигуряване на стипендии за млади талантливи българи да се учат в чужбина, а също така и за създаване на подобаващи условия за националното ни театрално и библиотечно дело.
Будната му гражданска съвест обаче не може да се примири с ширещите се неправди в държавата. Напуска демонстративно правителството на Константин Стоилов. Работи от 1902 до 1904 г. като дипломатически агент в Белград, след което се отдава всецяло на литературна дейност. Изпаднал в недопустима мизерия, заболява, продава всичкото си имущество и заминава на лечение във Франция. На 3 ноември 1907 г. големият българин и писател издъхва в гр. Гренобъл.
Неговият достоен житейски и творчески път днес трябва да звучат властно като скъпо синовно завещание за днешните и идни поколения, защото, както изповядва големият народен поет Иван Вазов: "...той отдаде всичко, което е имал най-добро в сърцето си, на Отечеството!"