Скулптурата е моят живот

Проф. ВЕЛИЧКО МИНЕКОВ е български скулптор, известен с монументалната си пластика. Завършил е Художествената академия в София. Има много изложби в страната и чужбина. Бил е ректор на Художествената академия, преподавател във ВТУ, депутат в НС в периода 1982-1990 г. Носител на множество държавни награди и награди. На 15 май т.г. Величко Минеков бе удостоен с новоучредената национална награда на името на Константин Величков.

"Творецът не бива да стои на едно място"

- Величко, радваме се, че като наш земляк се нареди сред най-ярките имена на българския скулпторен ХХ в. и неслучайно стана първи носител на това престижно отличие (б.р. - наградата на името на Константин Величков). Навярно го приемаш като израз на заслужено признание?
- Да си призная - това беше голяма изненада за мен. Понапреднах с годините и малко контактувах с Пазарджик. След голямата юбилейна изложба по повод моята 50-годишнина през 1978 г. рядко се обаждах в общината там, но се отзовах и гостувах по различни поводи, защото съм свързан кръвно и духовно с моя роден край. Неслучайно оттам съм почерпил образи и теми за немалко мои значими и любими за мен творби. Затова съм благодарен за този приятен жест.
- Коя беше първата ти творба, която запали творческата ти амбиция и отприщи енергията на твоето дарование?
- Интересен въпрос. Като първа творба мога да посоча главата, която направих на актьора Коста Стоянов в ателието на големия български скулптор Андрей Николов. Тогава той я изгледа изпитателно, усмихна се под мустак и ме потупа доволен по рамото. "Браво бе, момче!", ми рече само. А аз се стъписах, сепнат от връхлетялата ме приятна изненада, плувнах мигновено в никога несетено до този момент дълбоко вътрешно удовлетворение. Тези думи на големия ни Майстор наистина ми дадоха завинаги криле на крехките ми надежди по трудния и неспокоен път в изкуството. Това бяха и първите ми незабравими мигове, в които се докосвах до непознатия за мен свят на скулптурата.
- Какво ти донесе първото ти международно признание с присъдената награда в Москва за твоя внушителен монумент "Спартак" през 1956 г.?
- Тази награда ме връща към Вера Мухина, учила навремето с ученици на Роден. За това ми се ще да кажа няколко думи за този изумителен скулптурен руски колос от съветската епоха. Тя се нарежда сред най-големите музиканти, писатели, артисти, художници на СССР. Мухина е с изключителна енергия и талант, които могат да се родят само в този широк мащаб на тази земя. Тя е величина от върховете на световната култура - човек, в който витае могъщият дух на духовна Русия. Та в този ред от мисли, изключително ценя и високата оценка, която получих по време на Московския фестивал, за "Спартак". Това е оценка на световно ниво. Тогава се запознах с художници от цял свят. Там се докоснах за пръв път до художествения свят на Европа, Америка, Азия. Сродих се духовно с много колеги зад граница, а наградата безспорно ме зареди с енергия, която движи и до днес усилията ми да общувам уверено с езика на длетото.
- Критиката оценява за голям твой успех и "Селянка" от 1958 г.
- Започна да се пише за мен и станах мода в нашата скулптура. Започнаха да ме канят за изложби, комисии. Включиха ме в ръководството на Съюза на художниците по времето на големия български художник Стоян Сотиров, който оцени моите скромни успехи и в качеството на съюзен председател препоръча да ми се предостави ателие, в което и до днес опитвам да правя някои неща. На този прекрасен творец и човек, на неговото неоценимо топло рамо и безкористна колегиална подкрепа, дължа много и съм безкрайно признателен.
- Навремето Величко Минеков създаде впечатление, че си позволява да бъде своеобразен родоначалник на абстрактно-модернистична тенденция в родното скулптурно изкуство. Това разбуни духовете, особено в закостенелите среди, които погледнаха на теб като на ренегат и поклонник на западни художествено-естетични упадъчни нагласи. Май преглътна немалко горчиви хапове от тези атаки? Връщат ли те спомените към тези огорчения?
- Творецът не бива да стои на едно място, трябва да следи и да се интересува и от творчеството на колегите си у нас и в чужбина, да трупа опит и да плоди нови идеи. Затова реших, че мога да мина и в други състояния на културата и на пластичния принцип. Разбрах, че формата не се покрива само в един план и в едно състояние. Беше ми любопитно и пристъпих към някои нетрадиционни опити, които се приеха с нескрито раздразнение и прецениха като отстъпление от официалната линия. Мисля, че тези мои опити и тогава, макар и неприети от всички, показваха едно мое налучкване на нови форми, на съвременно мислене - нов етап в изкуството, от който не можем да избягаме и да го загърбим. Тогава станах обект на яростни критики, осъждане на партийни събрания, но всичко това отдавна е вече история.
- Мисля, че ти обогати творческата си мисъл и умело съчета през десетилетията родната скулптурна традиция с новите художествено-естетически схващания. Успя да сътвориш неповторима внушителна галерия от образи в българското монументално изкуство - "Хан Аспарух" в Добрич, "Съединението" в Пловдив, "Априлци" в Панагюрище, "Сердика" в София и др. Струва ми се, че успя да осъществиш трайно европейско мислене и присъствие в монументалната ни култура.
- Подобен извод звучи по-скоро като своеобразно признание. Доколко е основателно, е отделен въпрос. Тези паметници са плод на спечелени конкурси. Винаги съм пристъпвал много отговорно преди тяхното извайване - проучвам за всеки всичко, което мога да открия в историята, литературата, за да се потопя и пренеса в атмосферата, героиката на епохата. И съм доволен, че прибавям нещо, макар и скромно, в културно-историческото ни наследство.
- С настъпването на т.нар. демократични промени Величко Минеков бе обявен за бивш дворцов творец, безразсъдно анатемосван, едва ли не осъден да бъде захвърлен завинаги на бунището на историята...
- За съжаление до голяма степен това пренебрежително отношение продължава и досега.
- Не те ли огорчава?
- Жестоко. Но съм свикнал на всичко и се старая да не го преживявам толкова тежко и отчайващо. Просто си гледам работата и не напускам атмосферата на ателието, в което непрестанно се раждат нови идеи. Не мога да живея, ако не правя нещо. Скулптурата е моят живот и незаменим свят, без който не мога.
- Вече повече от четвърт век упорито и целенасочено се натрапва недопустима политическа селекция в сферата на културата. Плод на тази нова духовна политика е и създаването на Музея на тоталитарното изкуство.
- Очевидно подобна селекция не почива на здрав разум. Но какво да правим? Всеки има виждане, философия и новаторства, за да угоди на нечии политически вкусове, но времето ще даде най-вярна оценка кое къде да бъде.
- А какво би казал за реализираната идея на министър Вежди Рашидов за "Българския Лувър", наречен "Квадрат 500"?
- Идеята за "Българския Лувър" тръгна отнякъде и бяха отпуснати средства за нея. У нас има много творби на изкуството, които не бива да стоят на склад, далеч от потребителите, за които са създадени. Ако се ползва за постоянна галерия - добре, но дори и като склад е вълшебен. Макар че все още не съм го посетил този "Квадрат 500", в скоро време ще отида да го видя. Най-после се създаде едно пространство, в което могат да намерят своето подобаващо място много художествени произведения, които безпомощно обираха прах по мазета и тавани. За нашите скромни условия, защото ние нямаме възможностите на Франция, Англия, Русия, това е много потребен отдушник. Националната художествена галерия, приютила произведения на редица големи наши художници, остаря и изчерпи своите възможности. Тя обаче също трябва да бъде поддържана и да не се изоставя като важно средище на родната духовна съкровищница.
- В центъра на Пазарджик се намира единствената и най-голяма в Европа, а може би и в света, открита художествена галерия, и то само от твои творби. Как се роди идеята за нейното създаване?
- През 1978 г. по инициатива на местните управляващи и дейци на културата там се организира юбилейно тържество, посветено на моята 50-годишнина. То беше придружено с голяма експозиция в Младежкия дом. Когато приключи престоят на изложбата, ме попитаха какво ще правим с експонатите. Поумувахме с тогавашният председател на Общинския народен съвет Стоица Вардин и решихме всичко да остане завинаги в града. Половината творби бяха откупени от общината, а другата част подарих и всички бяха "заселени" завинаги около културния площад "Константин Величков", превръщайки се в постоянна открита художествена галерия. Гордея се, че оставих такава следа в родния ми край, която, надявам се, ще има полезно и осезаемо духовно присъствие в живота на днешните и идните поколения.