Детство мое (не)потребно

Последният четвърт век от най-новата ни история се оказа пагубен не само за цялостното ни развитие в социално-политически, икономически, нравствен и духовен план. Той е безпощаден към съдбата на децата ни. Особено тревожни са поразиите, които нанесоха последните години в нравственото, духовното и интелектуалното развитие на подрастващото поколение.
С тези неспокойни редове не съм си поставил за цел да се спирам на неособено благоприятните материални и битови условия, при които са заставени да живеят малчуганите и техните родители - това най-малко вълнува днешната ни капиталистическа държава. Това е безспорно тема за друг, наложителен разговор. Макар че нерядко говорим с носталгия за някогашното безпрецедентно огромно детско и училищно строителство, за стотиците морски и планински лагери, които отпътуваха сякаш безвъзвратно в историята. Както и много други неща, за които днес си спомняме

"с въздишка плаха на уста"

Да не говорим за хилядите български деца, които не посещават изобщо училище. Или за качеството на образованието и възпитанието на онези, които се учат на ум и разум под родната школска стряха.
В този ред от обезпокояващи обстоятелства не по-малко трябва да ни тревожи духовната храна, която получава днешното българско дете не само в училище, но и в семейството, и в обществото. И понеже училището и обществото като цяло се освободиха от някои традиционни възпитателни и духовни функции, предоставихме с лека ръка тази дейност на компютрите, интернет и телевизиите, за да сме уж в крак с новото време.
За жалост станахме свидетели и на някои телевизионни издевателства с невръстни. Вероятно хиляди зрители наблюдаваха с недоумение и бяха смутени от поведението на Слави Трифонов по време на наскоро приключилия певчески конкурс за деца от детските градини и началното училище. Всички се възхищавахме на невероятното дарование на малките Крисия, Гергана, Симона и другите таланти, които изумяваха с дарбата си. Майките и татковците са във възторг. Как не - децата им ги наблюдават стотици хиляди пред екраните, стават толкова известни. В родните им места, а и не само там, се говори за тях.
Водещият и колегите му не скриват своето учудване от шокиращите постижения на малките участнички. Гледат тръпнещите от вълнение момиченца и не могат да си обяснят как са успели да се доберат до такова изискано изпълнение на нашумели песни от преекспонирани американски и западноевропейски музикални светила. А кой знае колко усилия и старание са вложили тези амбициозни дечица, за да се справят с тези англоезични песни. И никой от организаторите на конкурса не се смути, че тези невинни дечица са едва ли не принудени да пеят трудни за тях чужди песни.
Кога тези деца ще живеят с песните на най-скъпата и неповторима възраст - детството? Родителите се радват на "духовното извисяване" на своите рожби. В гърдите им пламва опиянение от неочакваната слава. Зашеметяващ медиен шум, следват помпозни концерти, от които трупат пари организатори и задкулисни бизнесмени. А децата и близките им са загубили равновесие, заслепени от евтина звездомания. И всичко това - за сметка на тези наистина надарени деца, които губят от училище, не щадят усилия и време, защото им се внушава, че ги очакват най-примамливите концертни подиуми у нас и в чужбина. В името на тази многообещаваща бляскава кариера те

подражават на "идоли"

с фрапиращи прически и екстравагантни модни тоалети. И загърбват красивите естествени преживявания на детството си - нещо, което животът никога няма да им върне вече. И всичко това, гарнирано с всевъзможни комплименти и интерес към интимния живот на тези малки деца. А родителите им са длъжни да обясняват къде са заченали скъпоценните си рожби.
Такива са съвременните уроци по нравствено възпитание, които подрастващите получаваха по време на въпросния конкурс на Слави Трифонов. Но на него сякаш всичко му е позволено. СЕМ гледа безразлично и никой нищо не предприема. Не е ли това крещяща злоупотреба с криворазбраната свобода на словото?
Едва ли обаче имаме право да виним тези деца и обществото ни, станали жертва и безмилостно деформирани от едно комерсиално, жестоко, антихуманно и бездуховно време. А то не от вчера задушава и потъпква безпрепятствено, а нерядко и с благословията от най-високо място, изконните ни национални духовни ценности и българската ни идентичност. Колкото и парадоксално да звучи, оставам с впечатление, че тези опасни процеси, чиито последици са още по-страшни, са резултат от добре организирана и целенасочена стратегия, старателно подготвяна отвън. Предполагам, че у нас вече няма здравомислещ човек, който да не подтиска в себе си съмнения към привидно благовидната роля на куп "спомоществователи", "отворени общества" и пр. "благородни" благодетели. Всички те афишираха завидна добронамереност и оплетоха в мрежите си лекомислещи български управници. Знаем добре на кого се даваха пари и за какво, и то в момент, когато родната култура и духовност бяха натикани в кьошето. И музеи, театри, кино и литературни издания берат душа, а много от тях направо изчезнаха.

Някой да се е трогнал?

Всичко това не можеше да не напакости на духовния и нравствения облик на днешното българско дете. Държавата беше разграбена от ненаситни циници, които поставиха народа на колене, а децата - в унизително положение. Изчезнаха от света на най-малките ни читатели любимите им списания "Пламъче", "Дружинка", "Славейче", в. "Септемврийче" и други полезни детски издания. Някой да се е разтревожил? Неотдавна си отиде от този свят по решение на образователното ведомство и Централният дом на детската книга. Беше погребана безцеремонно традиционната Седмица на детската книга и на изкуствата за деца. Да не говорим за фестивалите, надпяванията и състезанията на хоровите състави и вокалните детски и ученически групи. Какво да кажем за унизителното присъствие на пеенето и музиката в днешното българско училище? Нима не трябва да ни безпокои изчезването на училищните духови оркестри и мартинови музики. Песента едвам мъждука в живота на съвременното училище, тя беше изгонена по необясними причини и от часовете по физическо възпитание, да не говорим за забранените прегледи на ученическата маршова и патриотична песен.
Къде е днес песенното творчество за деца? Кой и как стимулира българските поети и композитори да пишат и творят поезия и музика за деца? Тези въпроси вероятно не вълнуват културното и образователното министерство. И понеже държавата ни е дезертирала от тези грижи за най-малките ни поданици, сме хвърлили най-талантливите от тях в ръцете на нечистоплътни в нравствен и духовен аспект шоумени. Те внедряват нови модели за естетическо, нравствено и патриотично възпитание на подрастващите.
Каква вина може да има Крисия от Разград или хилядите й връстници, че пеят любовни англоезични песни, които са далеч от тяхната възраст и ограбват детството им? Имат ли те възможност да слушат по радиото и телевизиите ни хубавите родни естрадни песни, особено тези за деца? Подрастващите са лишени от възможността да пият от чистия извор на българското песенно изкуство, защото неговото присъствие е неоправдано ограничено в родните радио и тв програми. Постоянно ни се натрапват вкусове и критерии, обслужващи други национални каузи. Това се чувства осезаемо и в предлаганите ни тв формати от рода на "Гласът на България", "България търси таланти" и "Големите надежди". Подобно

унизително чуждопоклонничество

няма по света.
Големият италиански тенор Пласидо Доминго ни даде сериозен урок. Той озвучи финала на своя концерт в столичната зала "Арена Армеец", изпълнявайки с двете си прекрасни колежки любимата на всички българи песен "Моя страна, моя България" на незабравимия Емил Димитров. Такива мелодии жадуваме да чуваме и от нашите талантливи деца. За жалост те толкова рядко се пускат и непрестанно се робува на внос. Инак как ще станем съвременни и модерни граждани на света? Ще се опомним ли? Или ще обречем на гибел не само физическата, но и духовната съдба на отечеството ни.



Снимки Благовеста ЦВЕТКОВА