Истинската поезия извира от сърцето

Интервю на Боян БОЙЧЕВ

ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ е роден в Плевен на 20 декември 1943 г. Завършил българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Работил е като телевизионен журналист и литературен редактор. Дългогодишен главен редактор е на ученическото списание "Родна реч", директор на Издателска къща "Списание Пламък". Бил е народен представител в четвъртото Велико Народно събрание (1992), заместник-министър на културата (1995). Дългогодишен президент (2000-2012), а сега Почетен президент на Българския ПЕН-клуб. Автор е на повече от 40 книги с поезия - "Една усмивка ми е столица", "Лично време", "Неграмотно сърце", "Високо към снега", "Път и дом", "Балада за низшите чинове", "Обичам те дотук", 13 издания (1992-1998), "Дърво и птица", "Вълнение в Константинопол", "Неделен човек", "Непадаща звезда", "Вечерни слънчогледи", "Миг като вечност" - 100 стихотворения за любовта, "Роднина на дъжда", "Живея високосно" и много още. Стиховете му са включени в антологии на десетки езици. Автор е и на книги с есеистична проза - "Палто за всички", "Човек за споделяне", "Поезията като свидетел" и др. Повече от 200 песни са създадени по негови стихотворения. Носител на национални и международни награди, на Почетния знак на Министерството на културата "Златен век" с огърлие, "Златното перо" на СБЖ. Награден във Ватикана лично от Папа Йоан-Павел Втори с медала "Медалика Понтифиция - Ватикана". Носител на позлатения знак на академия "Михай Еминеску" - Румъния, и др.

- Г-н Константинов, в края на миналата година отбелязахте 80 години. Как се чувства един от най-обичаните български поети на тази зряла възраст?
- Няма да се правя на учуден: "Кога прелетяха тези 80 години!". Колкото - толкова. Зад мен има дълъг път със стръмни завои и трудни сполуки: и в живота, и в творческата работа. Като човек - още вървя изправен, не се оплаквам от съществуващи и несъществуващи болки. Като творец - почти съм изпълнил своята писателска мисия - над 60 книги с поезия, есеистика, книги за деца. Убеден съм, че предстоят още лични творчески събития... Току-що излезлите ми книги - новата ми стихосбирка "Живея високосно" с над сто нови творби и детската ми книжка "Котка-пешеходка" са навярно доказателство за такава перспектива.
- Явно обаче музата не ви напуска нито за миг... Неотдавна излезе новата Ви стихосбирка "Живея високосно". Как се живее високосно?
- И в заглавието "Живея високосно" има едновременно реалност и символ. Когато съм се раждал, е предстояла първата ми година, която е високосна. А сега и тази следюбилейна година е високосна също... Както казвам в едноименното стихотворение - винаги съм имал в живота си един ден повече за радост и тъга, за творчески труд и нови вдъхновения. Шеговито ще заявя: живея високосно - с един ден в аванс.
- Поезия ли е животът?
- Знаете моето отдавнашно мото: "Животът ми не е поезия, но поезията е мой живот". Всъщност - винаги съм живял, още от 15-годишен досега, с писането, със създаването на литературни творби: преди всичко стихове, но немалко са и книгите ми с проза. Сред тях особено ме радват произведенията ми за деца. Хумористичният роман за деца "Туфо рижият пират" например - написан някога, но излязъл досега в повече от стохиляден тираж. Преведен е на десетина европейски езика...
- А истинската поезия каква е?
- Мисля, че значимата поезия трябва да бъде искрена, с нова образност, съвременна и контактна. Разбира се, не съществува готова рецепта за писане на вълнуващи стихотворения. Поетическият талант би трябвало да бъде не само ерудиран, но и интуитивен. Първото се постига лично, второто идва от небето. Мисля, че съм човек със съвременна лирическа възможност да изразявам своите вълнения, които понякога съвпадат с вълненията на много хора. Разбрах това още с дебютната си стихосбирка "Една усмивка ми е столица" (1967 г.).
- Ще припомните ли на нашите читатели как и кога посегнахте към перото и белия лист?
- Неведнъж съм разказвал - още в началните класове на гимназията ние, няколко запалени по литературата юноши, издавахме гимназиален циклостилен вестник - почти списание, съдържащо 7-8 страници и в 500 бройки тираж. Там публикувахме и първите си стихове... А по-късно изпратих стихотворения до централното ученическо списание "Родна реч". Станах постоянен сътрудник, а когато бях в десети клас (1960 г.), "Родна реч" публикува голям мой стихотворен цикъл и ме награди с годишната си награда. Мисля, че така наистина се започна...
- Промени ли се поетът Георги Константинов за този период?
- Времето, в което доста задъхано живях и не спирах да пиша своите творби, беше много променливо и мисля, че то непрекъснато променяше, по-точно допълваше и оформяше, моите разбирания за света. Пред очите ми ставаха не само обществени промени: селото се преселваше в града, идваха технически нововъдения в делничния живот, авторитаризмът беше заменен с многопартийна система, разшири се хоризонтът на човешкото и в частност на литературното общуване, появи се интернет, паричните взаимоотношения станаха водещи и т.н. Но и в поезията идваха естетически и стилистически новини, нейният тематичен кръг се разшири безкрайно. Започнах да усещам как моят юношески лиризъм понякога има нужда от чувството ми за хумор и сатирично изразяване, как в стиховете ми за любовта или природата все по-често просветваха по-глобални, даже космически размисли... Не се променяше, мисля, само моята вярност към поетическото вдъхновение...
- Трудно ли се достига до сърцето на читателя? Кога едно стихотворение се е получило и какви са условията то да стане любимо на хората?
- Как да ви кажа - винаги съм писал това, което ми е на сърцето, това, за което усещам, че зная повече и мога да го изразя поетично. И оставям читателят да стигне сам до моето вълнение в творбата - или образно казано, той да стигне до моето сърце.
- Как и кога пишете? Търсите ли вдъхновението или то Ви намира?
- Пиша рано сутрин, първоначално на ръка, после продължавам на компютъра. А за вдъхновението - може би ще се учудите: обикновено успявам да го извикам до белия лист самият аз.
- По Ваши стихове има написани много песни. Кое смятате, че трябва да е първо - текстът или музиката?
- Да, повече от двеста песни има по мои стихотворения. Не съм писал текстове по готова музика. Мисля, че по-напред стиховете вдъхновяват истинския композитор. Но последователността не е толкова важна. Поначало, особено при творчески успех, те са равностойни - като непременно прибавим по достойнство и дарбата на изпълнителя.
- Стихосбирката Ви "Обичам те дотук" беше преиздадена в големи тиражи и се превърна в задължителна за всички почитатели на интимната лирика. Какво е за Вас любовта?
- Стихотворението "Обичам те дотук" се появи най-напред във вестник "Литературен фронт" - някъде в средата на 70-те години. После, както знаете, стана популярна песен на "ФСБ"... А наскоро след промените у нас издадох стихосбирка със стихове за любовта под заглавие "Обичам те дотук". Книгата имаше 13 издания и общо около 30 хиляди тираж. Големият интерес към тази моя стихосбирка си обяснявам с пораслото отчуждение в обществото ни и необходимостта от благородна чувственост, от усещането, че "любовта не достига". Подобна благоприятна съдба имаше и моята лирична книга "Миг като вечност", излязла наскоро - тя имаше две поредни издания в една година. А какво мисля за любовта? За любовта не се мисли толкова, повече се чувства! И прави човека повече човек!
- С "Туфо рижият пират", за която стана вече дума, израснаха няколко поколения. Кое Ви кара да пишете книги за деца?
- Щастлив съм, че съм автор на такава весела прозаична книга за деца - "Туфо рижият пират". Тя обиколи Европа. И се чувствам малко недоволен от себе си, че не написах друг хумористичен роман за деца. Иначе - имам книги с приказки и разкази за деца: "Магаре с крила", "Приказки за слончето Румпи-румп" и др. А съвсем наскоро издадох малка книжка за най-малките "Котка-пешеходка". Видях, че децата я четат с усмивка, и това е достатъчно...
- Имате много интересен живот, срещи с различни хора - не само поети и писатели, но и от други области на живота. Не Ви ли е идвало наум да разкажете за тях на по-широк кръг хора?
- Много на брой интересни срещи с видни люде, повечето писатели и обществено значими хора, съм имал през своя живот: Гагарин, Папа Йоан Павел Втори, нобелиста Михаил Шолохов, Ърскин Колдуел, Алберто Моравия, нобелиста Гюнтер Грас, Иван Пейчев, Веселин Ханчев, Христо Фотев, Йордан Радичков и др. Понякога съм ги споменавал в моите есеистични творби. Имам и намерение да напиша цялостна книга за тези незабравими срещи, но не зная кога ще стане това...
- Няма как да не поговорим и за сп. "Пламък", основано преди 100 години от Гео Милев и което Вие вече повече от 40 години издавате. Кое Ви мотивира да продължавате да се борите то да излиза?
- Очаквах да стане дума и за легендарното Гео-Милево списание, на което вече толкова време съм редактор и издател. През януари тази година "Пламък" навърши сто години от създаването си. Вековен юбилей на едно литературно издание, създадено от такъв гениален поет, преводач, художник и общественик, какъвто е Гео Милев. Списание - трибуна на всичко ново в европейската и нашата култура, на социалната чувствителност, на свободния дух. Точно в "Пламък" излиза и безсмъртната поема "Септември" на Гео Милев - най-превежданата българска поема в Европа и по света. Известно е също така, че "Пламък" винаги е бил трибуна най-вече на младите творци в нашата литература. От четвърт век насам съществува по страниците му рубриката "Внезапното поколение", откъдето са излетели в литературното небе немалко на брой вече известни днес писатели. Внимание към младостта в изкуството - такъв е и творческият завет на незабравимия Гео Милев, постигнал върхове в творчеството си, загивайки преди Христова възраст.
- Носител сте на много литературни награди. Преди дни получихте и "Златното перо" на СБЖ. Какво е за Вас това отличие?
- Да, имам ред значими литературни и национални награди. Освен това съм почетен гражданин на София и на моя роден град Плевен. Почетен член съм също на Съюза на кипърските писатели, на Съюза на писателите в Армения, с почетно президентство ме удостоиха преди време и колегите ми по перо в българския ПЕН-център. Но най-висока и радваща награда за мен е доверието и сърдечното внимание на българските читатели.

Стихотворения от Георги Константинов

МИГ КАТО ВЕЧНОСТ

Още преди да те срещна в живота си -
теб съм обичал.
В древни гравюри и улични фотоси,
в звездна поличба,
в шумни площади и празни понятия,
в цирков спектакъл,
по телевизия, по телепатия -
теб аз съм чакал.

Колко години без шум са сближавали
двата маршрута!
Колко причини в света са създавали
тази минута! -
Нежният сблъсък на влюбени атоми.
Вик на вселени.
Още преди да започне съдбата ми -
ти си до мене.

Ти ме въздигаш по стръмните пътища.
Ти ме възпираш.
Мойте кошмари и приказни сънища
ти режисираш.
Двама се лутаме в болка и истина,
в гняв и сърдечност.
Тази любов е в безкрая единствена.
Миг като вечност.

ОБИЧАМ ТЕ ДОТУК

По своя път един и същ
разнася мълнии трамвая,
гърми и обещава дъжд.
А аз какво да обещая?

...Обичам те дотук.
До този мост. До тази гара.
До този миг. До този звук.
До розата на светофара,
до ъгъла на тротоара -
обичам те дотук...

Сега трамваят е нащрек,
внезапно забелязал,
че вече съм един човек,
от релсите излязъл...

И отминават твоите крачки.
Изглежда, че съм станал друг
сред този
писък на спирачки...
Обичам те дотук.

Обичам те...

АКО ДОКОСНЕШ КАМЪКА...

Не казвай, че поетът днес го няма.
Сред нас е Динков.
Фотев е сред нас.
Поетът, въплътен във камък,
живее в Пазарджик.
Посреща ни в Бургас...
Не е мечтал поетът да е паметник!
Не е желал да бъде ням и тих...
И затова,
ако докоснеш камъка,
ще прозвъни във теб
обичан стих.

НИЕ, СИНКО...

Ние, синко, сме вече пътници.
Обран бостан сме, ожъната нива...
На нашия покрив не кацат щъркели.
Далечните ни внуци
български не разбират.
Дотук я докарахме - орахме, копахме,
на различни говеда слугувахме безсънни,
за да чучнем сега
под прегърбена стряха
и да ровим спомени, обрасли с тръни.
Тук беше градина. Беше летовище.
А сега виждаш каква сме картина.
Още си имаме
селско гробище,
но отдавна си нямаме детска градина...
Земен рай е България... Верен е химнът!
Но прашна вихрушка
селцето ни преобръща.
Към небесния рай вече гледаме, синко.
Е, там ще си направим нова къща...

 
СЕЛСКИ ДВОР

Кръг от сляпа светлина.
Затворен вятър.
Бледи спомени, притихнали в трева.
Дърво без птици...
Всъщност - мъртво е дървото.
А птиците бродират
далечна синева.
Бездомен дом - като грамадна
разбита стомна.
Глуха тишина.
И кладенец, жадуващ
за човешка жажда.
Не идва никой.
И никой не скърби
за никого.
Дори камбаната отвъд
не се обажда...
 
Тук вече никой не умира...

И никой
не се ражда.