Руската култура бе за мен като Библията

В един от хубавите априлски дни на 1953 г. се разхождахме с дядо Трифон Кунев в Парка на свободата (днес Борисова градина). Някъде близо до езерото с лилиите моят спътник просто се затича към задаващата се срещу нас възрастна двойка - очилат мъж, среден на ръст, и хваналата го под ръка миловидна дама. Двамата мъже се хвърлиха един към друг в прегръдка и дълго се тупаха взаимно по раменете. Мъжът и жената се оказаха Симеон Радев и съпругата му. Трифон Кунев и Симеон Радев бяха редактирали заедно през първото десетилетие на XX век вестниците "Вечерна поща" и "Воля", издания на Национал-либералната партия - стамболовисти. След Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, в които и двамата участват, Трифон Кунев напуска партията на Ст. Стамболов. Сближава се с Ал. Стамболийски и става активен деец на БЗНС. Разделили се идейно със Симеон Радев, те запазват през всичките изминали след това години непомрачено от политиката и интригите сърдечното си приятелство.
При тази среща и двамата имаха да споделят много неща. Когато се сбогувахме, Симеон Радев ме потупа по рамото и каза, че би се радвал и друг път да се срещне с млад човек, решил да работи на попрището на словото...

Подкрепен от БАН и лично от академик Тодор Павлов, през 1965 година Симеон Радев издаде книгата "Погледи върху литературата и изкуството". Тя предизвика истински фурор в средите на културната ни общественост и разведри атмосферата около нейния автор. Авторът на "Строителите на съвременна България", макар и болен от рак, работеше активно върху бъдещи мемоарни книги. Не бе от тези, които обичаха да дават интервюта, но се съгласи да ни приеме с Владимир Свинтила, талантлив преводач и публицист, който по това време работеше във в. "Народна култура". Искахме да говорим със Симеон Радев за руската литература, опирайки се на любопитни факти, загатнати в новата му книга.
Симеон Радев ни посрещна във видимо добро настроение. Покани ни да седнем, взе от писмената си маса една разтворена книга и каза:
- На френски език е, заглавието й е "Руският роман". Авторът е Ежен Мелкиор Вогюе, френски писател и литературен историк. Роден е в Ница на 24 февруари 1848 г., а умира в Париж на 24 март 1910 година. Бил е член на Френската академия, и веднага ще поясня, че "Руският роман" на Вогюе проправи пътя на руската литература в Западна Европа. Краят на миналия XIX и началото на XX век в Европа има две големи влияния - скандинавското на Ибсен, Стриндберг, Хамсун и руското на Достоевски, Толстой, Тургенев. Тези две влияния са еднакво съществени, но известна преднина трябва да бъде дадена на русите, които влияеха по-силно от скандинавците в областта на етиката. Всъщност, като си помисля, Европа нямаше друга съвременна морална философия, освен руската. Европейските писатели не си поставяха въпроса как трябва да се живее, те просто рисуваха живота. В това отношение на русите трябва да се признае ролята за моралното мислене на века.
Що се отнася до Вогюе и до неговия роман, той не само пръв оцени водещата позиция на русите извън страната им, но и възможността да оценят своето собствено достояние - благородната атмосфера на собствения си дом. Живял около седем-осем години в Русия, бил е секретар на френското посолство, Вогюе научава до съвършенство руски език и изучава основно руската литература. Той е автор също на дневник със спомени от пребиваването си в Русия, на "Три драми от руската история ("Царевич Алексей", "Мазепа", "Възкачването на Павел I на престола", на сборника с разкази "Руски сърца"). С изключение на "Руският роман" останалите книги нямат особени художествени качества. Чел съм Жид и Сюарес, това, което те са казали, не се отличава съществено от Вогюе. Искам да подчертая, че именно чрез Вогюе руската литература се възприе като световна. Оттам насетне започнаха да обръщат внимание на това чудо, което е руският роман. Защото руският роман не е само изкуство, а и философия.
В него са от значение мирогледните проблеми. И не само у Толстой или у Достоевски. На мен дори по-силно впечатление ми прави мирогледността у Тургенев, която е, както се казва, прогресистка. Тургенев много хубаво предава живота на идеите и на идеалите в руското общество, в частния живот, в отделните хора. Той ни показва може би най-добре значението на идеите, на мирогледа в живота на руското общество. Инсаров, който е българин, бих казал, че живее и със самоотречеността на русина, готов винаги да жертва живота си за щастието и за благото на всички. Това естествено го има и у нашето Възраждане, но е в по-друга форма. Русинът е по-интелектуален. Но за това у него могат да станат много повече обобщения. Русите бяха много склонни да обобщават. Повече от всички. И това вероятно под влияние на собствените си писатели...
- Много ли цените руската литература?
- Колкото Библията и гръцките трагици. Смятам за вярно твърдението, че Достоевски е най-големият психолог след Есхил. А у Толстой намирам, не знам защо, някаква прилика с Тукидид. Примерно в обективния драматизъм, с който се рисуват сраженията. Картините на боеве у него извикват у мен представи за великолепни глави, посветени на войната в Сицилия. Мисля, че е по-голяма близостта между Толстой и Тукидид, отколкото между Толстой и Омир. Обществото е рисувано със същата обективност.
- Казахте нещо особено интересно, че Вогюе е предизвикал някакъв поврат в оценката на руския роман в самата Русия. По отношение на какво и за кого е този поврат? На Белински и на Писарев?
- Такова нещо не може да се твърди. Руските критици, знаменитата четворка: Белински, Чернишевски, Писарев, Добролюбов, бяха изчели с най-голямо внимание руските писатели. И те бяха отбелязали всичко философично, което съществува у тях. И така бе създадена самата руска философия. Но те бяха направили това с оглед на самия руски живот. След Вогюе русите откриха световното значение на своите писатели. Тогава те откриха, че казаното за Русия от руските романисти в една или друга степен важи и за цял свят. Това бе и една изненада за руската общественост. Това ставаше и в моята младост. И аз следях тези процеси. В Европа от началото на века се опиваха от Ана Каренина и спореха кой е по-големият психолог: Анри Бейл, Стендал или Толстой. И даваха предимство на русина. Ще допълня и това, че вниманието спрямо Русия покачваше цената и на всички славянски народи. И на българите. Заради русите бяхме приемани и ние. Чрез тях имахме, така да се каже, представителност. И на Запад ние естествено дружахме с руснаци.
- Вие например сте имали приятелство с Плеханов, а малко сте говорили за това.
- В някои мои мемоари го описвам. Той бе истински руснак. С бяла кожа и светли очи. Говореше на съвършен френски. Беше благ като светец. Но можеше да бъде и гневен. У него бяха дълбоко залегнали идеите за право и правов ред. И той смяташе, че това са първите проблеми на социалната революция - създаването на свое хуманно право. Той ми възложи да разработя този проблем аз. По негова поръка написах студията "Право и социализъм". Това е и първата ми книга. Плеханов я хареса, но не намери време да я издаде. Сега е нейде в неговите архиви.
- Бихте ли казали нещо повече за тази книга?
- Тя почива на едно съчетание на римско право с икономическото учение на Маркс. Днес едва ли бих се подписал под нея. Минали са повече от петдесет години. И естествено аз имам само бегли спомени за този си труд. Той беше написан на френски език. В духа на идеите и речника на Втория интернационал. Вероятно със същата наивност. Плеханов, както историята показа, не бе никакъв политик. Сега мисля, че той всъщност бе един от руските морални философи, разсъждаващ върху отношението личност и народ. Той отрече личността изцяло, но бе безпомощен да схване и народа като цяло. И той твърде разумно отстъпи пред Ленин. Обичах у него човека. Като философ и политик той имаше много слабости. И ги показа сам...
- Кой от руските писатели цените най-високо?
- Херцен! Не само защото е влиял върху нашия Ботев - прозата на Ботев стилистично произхожда от тази на Херцен. Когато човек чете Ботев, чувства, че сам той е бил Херцена. Обичам Херцен не защото е "западняк", а преди всичко защото е русин. Аз и до ден днешен недоумявам, че не виждат богатството от типове и характери в "Минало и мисли". Там има едновременно всички типове, които сме свикнали да свързваме с Толстой или с Достоевски. Вземете неговия "вуйчо" - та това е същински старият Карамазов. Като него лицемер и фанфарон. Но по трагичен начин. У Херцен аз откривам и целия Тургенев. Естествено, епохата е същата. И Херцен вероятно е бил под влиянието на един или друг. Все пак той рисува реални, съществуващи лица. Той е документален. Но тези лица са така сходни с героите от руския роман. Скърбя, че мойта слепота ми пречи да препрочитам русите. Аз нямам пари да плащам на частен секретар, който да знае добре езика и да ми чете в оригинал руските автори. Това засилва мойта самота.
- Може ли да се счита, че вие живеете още с ентусиазма на руската култура?
- Абсолютно! Това бе ентусиазмът на епохата ми. Докато Кирил Христов бе жив, имаше с кого да си поговорим за русите. Той великолепно, непогрешимо знаеше не само тяхната поезия, но и част от тяхната проза наизуст. Той идваше, сядаше тук и ние говорехме за "Повестите на Белкин" или за "Пикова дама". Каква красота! Какво проникновение! Какво трепетно отношение към живота! Очевидно е, че в тези си качества Пушкин никога няма да бъде достигнат. Всички казват "Пушкиновата поезия". Но аз казвам: "А Пушкиновата проза?" Достоевски само казва, че е излязъл заедно с другите от шинела на Гогол. Но "Пикова дама" според мен му е влияла повече от целия Гогол. Смятаха русите за "визионери" и затова ги обичаха. Аз ги обичах за техния реализъм от психологическо естество, който прилича на Флоберовия. И освен това те бяха и си остават образцови стилисти. Особено Тургенев.
- Може ли да се каже, че русите са Ви влияли еднакво с французите?
- Абсолютно и дори повече. Особено Херцен. От французите аз учих стилистика. От русите, мисля, имам склонността да се вълнувам. Руската литература ми е светила през целия ми живот. Добролюбов, Писарев, Херцен бяха и си остават за мен слънца...



Симеон Радев                                                     Иван Вълов