Публиката иска да бъде развълнувана

СТОЯН РАДЕВ е роден на 21 юли 1969 г. във Варна. В периода 1994-1998 г. следва в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" специалност актьорско майсторство за драматичен театър в класа на проф. Богдан Сърчаджиев и проф. Пламен Марков. През 1998 г. е първата му изява в Драматичен театър "Стоян Бъчваров". Играе на сцената на Театър 199 в постановката "Пухеният" от Мартин Макдона. Освен многото си роли в театъра, участва и в телевизионни сериали - "Дървото на живота", "Недадените", "Седем часа разлика", "Под прикритие". Изявява се и като режисьор с постановките "Домът на Бернарда Алба", "Горчивите сълзи на Петра фон Кант", "Паметта на водата", "Свекърва", "Криворазбраната цивилизация" и др. Като режисьор се подписва като Стоян Радев Ге.К. (съкращение от Генерал Киселово - родното му село). Ръководител е на варненската школа по актьорско майсторство Студио "Театър" заедно с актрисата Веселина Михалкова. Радев печели "Икар" на Съюза на артистите в България "за главна мъжка роля" за Ричард III в едноименната пиеса от Шекспир, ТМПЦ - Варна.

- Господин Радев, как ще започне новият театрален сезон при Вас? Какво подготвяте за зрителите?
- Репетираме във Варненския драматичен театър "Под игото" по мотиви от романа на Иван Вазов. Режисьор е Бина Харалампиева, драматизация Юрий Дачев. Свила Величкова прави сценографията и костюмите, композитор е Асен Аврамов. Почти цялата трупа на Варненския театър участва в постановката, защото това е голям роман. Аз съм в ролята на Кириак Стефчов. Премиерата е насрочена за 19 септември, в навечерието на Деня на независимостта. Следващите спектакли са на 21 септември и 2 октомври.
"Под игото" открива новия сезон във Варна, а лично аз ще го започна с още една премиера в Русенския театър малко по-късно. На гастрол там репетирам с русенската трупа заглавието "Странна случка с куче през нощта" по Марк Хадън под режисурата на Боян Иванов, в началото на октомври ще излезе спектакълът. Очертава ми се рязък старт в началото на сезона с две премиери.  
- Романът "Под игото", издаден за първи път в края на XIX в., намира нов живот на сцената, благодарение на избора на режисьори и драматурзи. Какъв е днешният прочит на творбата?
- Много обичам този автор, наричан Патриарх на българската литература, заради качествата на всичко, което е написал и романа "Под игото". Много вълнуваща е топлата ирония, с която Вазов се отнася към своите персонажи. Това, впрочем, се пропива в голяма част от произведенията му изобщо. Възторзите, бунтовете - вътрешните и външните, любовните, метежните, са нещата, които биха могли да направят романа и днес съвременен.
- Имате школа за млади актьори, има ли интерес към изкуството? Удава ли им се занаятът?  
- Тя е средношколска - за момичета и момчета на възраст 14-15-годишни плюс. За голяма моя радост, има огромен интерес към актьорството. Миналата година школата наброяваше над 60 човека, предстои да видим какво ще бъде от есента, защото всяка година тя се разформирова и започваме от септември наново. Някои младежи ги приемат да следват във висши учебни заведения, други се преместват да живеят или да учат в далечни градове и държави.
Много съм щастлив, че има млади момичета и момчета, които предпочитат да излязат от домовете си в събота и неделя, да оставят телефоните и компютрите и да се занимават с нещо различно и обогатяващо. Дори и да не са избрали актьорството да бъде продължение на живота им в професионален път, защото има и такива.
- Това означава ли, че професията има бъдеще и всяка година се подхранва с нови кандидати и кадри за развитие? Не е избледняваща на фона на по-модерни специалности...
- Не, разбира се, че не. Има вълнения към изкуството изобщо, такива са моите наблюдения. И ако трябва да чуем думите на Питър Шафър (английския драматург), че изкуството е единственото, което придава смисъл на света, значи тези млади хора са го осъзнали в младостта си и се отдават на този смисъл да го търсят.  
- Мислите ли, че той е породен преди всичко от избор, който идва от сърцето, за да се получават нещата и в театъра, и в киното, а не защото майката или бащата са казали, че детето им трябва да стане артист?  
- За да имаш желание, трябва да изпитваш собствена потребност, дори неистов стремеж. Макар че ирационалните решения понякога водят до добър изход, в крайна сметка заниманието с изкуство е потребност. Но талантът е нещо, което ни се спуска или не ни се спуска. Всеки човек притежава дарба за различни умения, въпросът е да успеем да я открием, да се възползваме от нея и да я насочим. И оттам насетне идва отговорността да развиваме талантите си, тъй като няма защо те да стоят за нас, те трябва да работят и да ги усъвършенстваме за отсрещните, за другите. Това е нашето задължение, ние нямаме заслуга за талантите си.
- Какви теми Ви вълнуват като човек на изкуството, предвид избагрената ни действителност с всякакви събития и скоростта, с която се сменят те?  
- Всякакви. Честно казано, най-простите неща са най-вълнуващи за мен - да открия любовта в ролите, които правя, или в представленията, които режисирам. Копнежите и стремежите на хората. Човекът за мен е голямото ми любопитство в театъра, големият ми интерес. Понеже човекът е безбрежност, едва ли някога ще можем да го разберем изцяло, той е толкова изненадващо същество в същината си.  
- Има ли нещо, което все още да Ви изненадва?                
- Непрекъснато се изненадвам. Затова казах, че наистина човекът е безбрежност. Опитвам се да държа очите си отворени, за да мога да виждам тези изненади. Надявам се да ми се получава, защото невинаги се получава. Бих бил много наивен лаик да кажа, че съм опознал човека (смее се).
- Известен сте с афинитета си към женските образи. Още един плюс за разгадаване необятната вселена на човешката същност. С какво се отличават те от мъжките, по-трудни ли са за изпълнение?
- Много обичам женските образи, затова пиесите, които поставям, съдържат централни персонажи на мощни женски образи. Може би защото няма как да ги изиграя аз, поне в смисъла, в който си го представям. Затова към такива текстове ме тегли да разказвам и да се ровя в женските характери и образи. Много ми е интересно. Изобщо жената е по-сложното, по-любопитното, по-загадъчното, по-силното, по-смелото същество от двата пола, ако говорим, разбира се, само за женския и мъжкия пол, да не стават грешки (смее се).          
- Важно ли е мястото за работа на един творец, за да бъде той успешен, или трябва да е гъвкав и да се приспособява навсякъде с наличните условия?
- Аз съм избрал Варна за свой град за живеене и работене и съм много щастлив от този си избор. Въпреки че съм в непрекъснато географско движение, защото често пътувам за София за снимки или за представления, гастролирам в други театри, когато ме поканят, обикалям с варненската трупа. През последния сезон почти не се спряхме във Варна и кръстосахме цялата страна. И това е нещо, което много обичам. Географското място за правене на театър за мен не е толкова важно. Важното е да има трупа, да има смислени проекти и отдаденост. Да има спектакли, с които да развълнуваме публиката, по този начин ще я привличаме в салоните. А театърът дали ще се намира във Варна, София или в Две могили, не е от особено значение.          
- Варненските салони пълнят ли се?
- Слава богу, да. За по-голямата част от представленията билетите се продават месец по-рано, има голям интерес.
- Какво иска публиката да види на сцената като персонажи, жанр, сюжети... За какво са жадни хората?
- Публиката иска да види свят, който не съществува. Свят, който да се създаде пред очите й. Свят, в който тя не живее, а да бъде погълната от него за два часа, два часа и половина или час и половина, колкото трае представлението. Публиката иска да бъде развълнувана, все едно в коя посока.
Не е вярно твърдението, че хората искат да влязат в салона само да се смеят или да се забавляват, често на глупави смешки. Публиката е готова да преживее емоционален катарзис и да се разплаче, дори да реве. Важно е тя да бъде разбушувана, да излезе от спокойствието на живота си. Това са моите наблюдения и уверено го твърдя, защото съм го видял.
Спектакълът "Тютюн", с който най-много обикаляхме този сезон, само по себе си заглавието подсказва, че не е комедия, билетите се продаваха в цялата страна буквално за дни или часове, в някои градове го играехме по няколко пъти и продължават да ни канят. Направихме във Варненския театър "Поразените" по романа на Теодора Димова - тежка история, обратната връзка със зрителите е може би най-ярката, която съм виждал досега. Много тежко произведение като литературен първоизточник. Нашето представление също е тежко, то не само че не е комедия, залата два часа беше заглъхнала буквално.
- Какво Ви споделят хората? Получавате ли критики?
- Непрекъснато ни пишат в социалните мрежи. Споменават, че са преживели катарзис, и изказват благодарности. Зрителите идват и да се развличат, но търсят не само забавление и смешки. Търсят нещо, което те самите не могат да правят и да постигнат. Искат да им създадем свят, несъществуващ, да ги въведем в него и да ги изведем после. Често има и хора, които ни чакат след представление - по всички канали обратната връзка тече. И похвалите, и критиките са полезни. Можем да се вслушаме в тях, да изберем на кои да обърнем внимание.