Мнение

Спортът в България - тъга и болка

Причините са заложени в общите условия, при които е принудено да живее обществото ни след 1989 г.

сряда, 31 Август 2016 / брой: 199

6769

Откъдето и да я погледнете, България е една тъжна, много тъжна страна. Нищо в нея не радва сърцето. Икономиката е напълно разнебитена, културата е на най-ниското си равнище, училищата са без ученици, болниците никнат като гъби, а болните няма къде да се лекуват, правосъдие няма, същинските магистрати са по улиците, влаковете не вървят, но те не са и необходими за управляващата върхушка, за нея има хеликоптери. Населението се разпада. Всяка година хиляди бягат от потъващия кораб, наречен България. Никаква раждаемост, която да ни обещае бъдеще. Така е. В една духовно и материално болна държава нищо не би могло да е добре. Не може да е добре и спортът, което недвусмислено доказа и Олимпиадата в Рио де Жанейро.
Със сетни усилия

успяхме да получим едва три медала

от които един сребърен и два бронзови. Толкова зле бяхме и на Олимпиадата през 2012 г. в Лондон, когато Станка Златева получи сребърен медал, а Тервел Пулев - бронзов.
Все пак в Рио де Жанейро постигнахме внушителен успех. В Лондон само два медала, а сега, в Рио, цял един бронзов медал в повече! Домъкналият се в последните дни на Олимпиадата български президент бе неизразимо щастлив. Всъщност този човек едва ли би могъл да е щастлив. Щастието е здраво чувство, а у този човек всичко е болно. Той е неспособен да види това, което всеки здрав вижда: че България, която бе една от големите спортни сили в света, днес в спорта куца и с двата си крака. На такъв човек не бива да се сърдим, него можем само да го съжаляваме.
Как се е развивал спортът в България през последните 50-60 години показват данните за участието на България в олимпиадите.
Реалното участие на България в летните олимпийски игри започва през 1948 г., когато те се провеждат в Хелзинки. Тогава България получава и

първия си олимпийски медал

това е бронзовият медал на боксьора Борис Георгиев. По-нататъшното участие на България в летните олимпийски игри бележи постоянен възход.
България получава на олимпиадите в:

Мелбърн (1956 г.) - 1 златен,    3 сребърни и 1 бронзов медал;
Рим (1960 г.) -     1 златен,    3 сребърни и 3 бронзови медала;
Токио (1964 г.) -    3 златни,    5 сребърни и 2 бронзови медала;
Мексико (1968 г) -   2 златни,    4 сребърни и   3 бронзови медала;
Мюнхен (1972 г.) -   6 златни,   10 сребърни и   5 бронзови медала;
Монреал (1976 г.) - 6 златни,    9 сребърни и 7 бронзови медала;
Москва (1980 г.) -   8 златни,   16 сребърни   17 бронзови медала;
Сеул (1988 г.) -    10 златни,   12 сребърни и 13 бронзови медала;

Всичко това е ставало по времето на социализма или, да го кажем по друг начин, по времето на човека, пред гроба на когото ни забраниха да свеждаме глави. Така в осемте олимпиади от 1956 г. до 1988 г. България е получила 35 златни медала, 59 сребърни и 51 бронзови медала или общо 145 медала! Само от Суел медалите са 35!

Къде са 35 медала, къде са 3

Приблизително подобно е съотношението на останалите ценности в двете обществени системи - предишната (социалистическата) и сегашната (капиталистическата).
След Сеул с нашествието на "демократите" започва и спадът.
България получава на олимпиадите в:

Барселона (1992 г.) - 3 златни, 7 сребърни и 6 бронзови медала;
Атланта (1996 г.) -   3 златни, 7 сребърни и 5 бронзови медала;
Сидни (2000 г.) -     5 златни, 5 сребърни и 2 бронзови медала;
Атина (2004 г.) -     2 златни, 1 сребърен и 9 бронзови медала;
Пекин (2008 г.)   -   1 златен, 1 сребърен и 3 бронзови медала.
Лондон през (2012 г) 0 златен, 1 сребърен и 1 бронзов.
Рио де Жанейро (2016 г.) - 0 златен, 1 сребърен и 2 бронзови

Причините за плачевното състояние на спорта в България са заложени в общите условия, при които е принудено да живее обществото ни след Десети ноември 1989 г. В едно загиващо общество няма как да не загива и спортът. Той е част от цялото.
Но има и

специфични за упадъка на спорта ни причини

Очевидно е преди всичко отсъствието на компетентно държавно ръководство. Липсва последователно прокарвана държавна политика на цялостно обгрижване на спорта. Не се разбира, че смисълът на спорта е не в постигането на върхови спортни постижения от отделни лица, а в неговата масовост. Като източник на здраве спортът трябва достигне до всеки член на обществото. Всеки трябва, за да е здрав, да упражнява определен спорт, който да поддържа в добро състояние както неговото тяло, така и неговия дух. Още римляните са издигнали максимата mens sana in corpore sano (Здрав дух в здраво тяло). Не се полагат никакви грижи за организираното включване на младежта в спорта. Младите хора са предоставени на наркотиците, алкохола, на примитивните удоволствия, които рушат както тялото, така и духа. Няма спортни школи, няма спортни съоръжения, няма спортни игрища.
Вторият фактор, който противодейства на развитието на спорта у нас, е неговата комерсиализация.

    Спортът се превърна в бизнес

Играчите са третирани като стока, продавана по законите на пазарната икономика. Цената на някои футболисти стигна до няколко десетки милиона евро. Патриотичното чувство бодро отстъпи пред натиска на парите. А само допреди четвърт век нашите футболисти играеха и побеждаваха не за пари, а за честта и славата на Родината. Във футбола сме разплаквали такива спорни сили като Франция и Германия. Сега няма чужд футболен отбор, който да не е в състояние да ни разплаче.
Днес с покруса наблюдаваме, че наши футболни състави просто се разпадат и са необходими неимоверни усилия, за да бъдат реанимирани. Но те не са вече това, което бяха - гордост и радост за хилядите свои почитатели.
Други наши футболни отбори

загубиха своя национален характер

Ще припомня някои обстоятелства, които отбелязах в своя статия по повод играния преди време мач между "Лудогорец" и харватския "Динамо". Мачът завърши с победа на "Лудогорец", което естествено силно ни зарадва. Но "Лудогорец" участва в мача с 13 футболисти (заедно със сменените), от които 9 (девет) бяха небългари: Чворович - сърбин, Шоко - бразилец, Моци - румънец, Кайсара - бразилец, Абало - испанец, Марселиньо - бразилец, Ешпиньо - португалец, Безяк - словенец, сменен от Кишада - бразилец. Как тогава да викаме "Българи, юнаци!". Там просто няма българи!
Подобно явление наблюдаваме, мисля, и в някои други страни. В състоялото се тази година Световно футболно първенство крайната победа постигна Франция. Но от 11 футболисти, играли за победата на Франция, поне шест, доколкото можах да преценя, не бяха французи. Те бяха най-вероятно от френско Конго или от друга бивша френска колония.
Приключвайки, изведнъж осъзнавам, че песимизмът ми се отнася всъщност не само до България, а до човечеството изобщо. И млъквам.