Как изгубихме една българска светиня

Новината 

Тия дни, покрай политическата суматоха, докато из пространството пърхаха имена на кандидат-управници, една новина мина незабелязана и нечута: 

"Солаковият хан в Букурещ ще бъде спасен!". 

"Искам тази сграда, днес в руини, да се превърне в символ на Букурещ и пример за това как местната власт се отнася към културно-историческото наследство" - Ницушор Дан, 50-годишен, математик, кмет на Букурещ. 

"Това е голяма победа за Букурещ и за спасяването на Букурещкото наследство!" - Едмонд Никулушка, 30-годишен, общински съветник, завършил политически науки и православно богословие. 

На 26 ноември общината в Букурещ откупи за 1 млн. евро Солаковия хан от собствениците и прие план за неговата реставрация. Дали ще го изпълни, не знам. Но знам, че Румъния придоби безценна за българската история сграда. За 2 млн. лева! А българската държава проспа 70-80 години...

Бай Лука

Някога, по време на турското робство (което, казват, не било робство, а любезно присъствие), българите, щом пристигнат в Букурещ, първом отивали в Солаковия хан. Днес всеки любознателен българин, български журналист или снимачен екип отива първо при Бай Лука. 

Проф. Лука Велчов

Бай Лука не е кръчма, както някой може да си помисли. Бай Лука е проф. Лука Велчов, председател на Демократичния съюз на българите в Румъния, доайен на българската общност, роден през 1933 г. в Банат, в село Стар Бешенов, с чипровски корени, депутат в румънския парламент (1996-2000), невъобразимо истински възрожденец и будител, пазител на българската памет и достолепие, подвижна енциклопедия, автор на исторически изследвания и буквари за българчетата в Румъния, висок, сух, аристократичен, неуморим, боговдъхновен, с гърлен глас и с оня дивен, сладостен, животворен, молитвен български език...

Нашият снимачен екип пристигна в хладната дъждовна пролет преди настъплението на КОВИД-19 и - разбира се - право при Бай Лука. Половин час по-късно с всичките си такъми, нали снимаме филм за Левски, вече сме в Солаковия хан. По-точно - сред неговите руини.

Гледката е страховита. Тази някога величествена сграда днес е призрак, привидение, свърталище на бездомници, наркомани и безпризорни кучета. Покрив няма, прозорците - изпотрошени и затъкнати с талашит, фасадата - наплескана с графити, в двора - стари перални и хладилници, потрошени умивалници, автомобилни гуми, прогнили дюшеци, отломки от фризове, черчевета и всякакъв боклук... Гълъб пристъпя по рохкавия парапет на чардака, парапетът е тъй крехък и ронлив, че ей сега ще грохне под краченцата на гълъба... "Снимай! Снимай!", казвам на оператора, а той - "Не е истина! Не е истина!"... 

История

Годината е 1859-а. Братя Солакови, тежки търговци от Свищов, вдигат на ул. "Каля Мошилор" импозантна сграда - над 1000 кв. м застроена площ, над 100 стаи, украсени с алафранги, дълбоки зимници-складове и огромен двор, където пристигат натоварени със стока каруци и луксозни карети с луксозни пътници, а вечер високите порти хлопват под носа на крадците, които се навъртат наоколо. Някога ханът е бил извън града, днес е в самия център. При всеки трамваен звън очаквам да изгромоли някой фриз... 

"Каля Мошилор" е първата павирана улица в Букурещ, още от 1825-а, и води към прочутия в цяло Влашко пазар. В края на улицата е било и мястото за екзекуции. 

Не другаде, а тъкмо в двора на хана е била онази вятърна мелница, в която Ботев и Левски прекарват мразовитата зима на 1869 г. Помните: "Приятелят ми Левски е нечут характер! Студ, дърво и камък се пукат, а той весел и все пее!"... Нямали са пукнат грош и за най-малкото стайче, нито за килера, гдето нощувала прислугата, даже за яхъра, при конете на знатните дами и господа с каретите... 

Тук, на тавана, се нанася Любен Каравелов, а на партера, в десния край на сградата, е печатницата на вестниците "Свобода", "Независимост" и "Знаме". Тук пристига Васил Левски на 14 април 1872 г. и се настанява при Каравелов за три месеца. И сред купищата книги открива безценния труд на Александър Сергеевич Князев за св.св. Кирил и Методий. Финалният акорд на книгата на Князев е тропар, глас 4 във възхвала на нашите първоапостоли. Тук, на тавана, Васил Левски си преписва калиграфски този тропар в тефтерчето няколко дни преди 11 май 1872 г. И в деня на Светите братя, под открито небе, в градината "Оплер", Главният Апостол на цяла България йеродякон Игнатий ще отслужи Света Божествена литургия. На празненството е целият БРЦК, румънски първенци, консулите на Русия и Сърбия...

Вятърната мелница я няма отдавна, на нейно място е плиснат асфалт. Няма ги и високите порти. Фронтоните се ронят като макарони от макаронената фабрика, дето е била в двора на хана. Никой не знае къде е бил историческият таван, на който Левски и Каравелов доизкусуряват Устава и Програмата на БРЦК. Таван няма, има небе, свъсено... Има я паметната плоча на Каравелов, но бронзовият барелеф е отскубнат и продаден за вторични суровини срещу жълти стотинки, колкото за едно патронче долнопробна цуйка...

Но да следваме хронологията.

Разруха

Април 1944 г. Над Букурещ започват масирани англо-американски бомбардировки. Продължават 4 месеца. Участват 3640 бомбардировача. Солаковият хан оцелява по чудо. Само една запалителна бомба предизвиква пожар в едното крило.

1948 г. Солаковият хан е национализиран. Години наред в този шедьовър на архитектурата общината настанява цигански семейства, които изкъртват дървените подове, тавани и парапети, за да се греят през зимата... 

70-те години. Разрухата разяжда сградата и общината е на път да я събори. Спасява я посланик Петър Данаилов, започват преговори с румънските власти за реставрация на хана, за да стане Български културен център. Преговорите са безуспешни. Казват, че Тодор Живков предложил на Чаушеску българската държава да откупи Солаковия хан, но Кондукаторът отвърнал рязко и прекъснал разговора. Дали е истина? Не знаем.

1990 г. Управата на Букурещ извежда пълчища клошари, цигани и криминални типове. За кратко. Те се връщат отново и отново. Даже устройват публичен дом.

1997 г. Солаковият хан е обявен за паметник на културата, но нищо не следва от това. Клошарите, наркоманите и проститутките са си там.

2003 г. Солаковият хан е върнат на наследниците. В руини. 

2007-2008 г. Полицията изхвърля над хиляда "наематели". Наследниците изнасят с камиони тонове боклуци. Разрухата е ужасяваща - довчерашните обитатели са изкъртили не само дървените подове, тавани и парапети, но и дебелите греди на покрива...

2010 г. Покривът рухва. 

2012 г. Изпуснат е златен шанс България да откупи безценната историческа светиня. Външен министър - Николай Младенов, първо правителство на Борисов.

2013 г. Правителство на Орешарски. Родолюбиви българи пишат до външния министър Вигенин. Не открих отговор.

2015-2020 г. Букурещ прави 8 опита да спаси Солаковия хан. От българска страна - мълчание. Външни министри - Даниел Митов и Екатерина Захариева, второ и трето правителство на Борисов.

Законът

Румънските закони са като българските. Европейски. Държавата няма право да финансира собствениците (наследниците) на исторически, архитектурни и културни паметници, колкото и безценни да са те. Защото това е недопустима държавна помощ за частни лица! Ах, ужас, ужас! Някаква си държава има дързостта да опазва собствената си историческа памет! Държавата не може да направи нищо, освен да откупи тези паметници от частните собственици. Сякаш историята е нечия частна собственост! 

И румънските наследници са като българските. Или нямат пари да поддържат и съхраняват тези паметници, или предпочитат да ги продадат, или искат да се отърват от тях и ги чакат да се самосрутят, пък може и да се самозапалят... Все ще се намери някой клошар под ръка... И всички се въртят до умопобъркване в омагьосания кръг на т.нар. европейско законодателство.

Двама от наследниците на братя Солакови живеят в Букурещ. Другите са нейде по Австрия и Германия, отдавна забравили, че са българи. Никой от тях не е български гражданин и това още повече усложнява нещата. Обявяват хана за продан, първоначална цена - 5,5 млн. евро, после - 4 млн. евро. За всеки наследник - милион... Родолюбиво... Купувачи няма. 

Когато нашият снимачен екип пристигна в призрачния хан, заварихме един от наследниците. Попитах го защо не дарят сградата на българската държава. Отговори - "Нямам ѝ доверие"... И най-сетне, преди 2 седмици управата на Букурещ купи тази българска светиня за 1 млн. евро... 

Памет и безпаметност

И отново сме с Бай Лука: "На мястото на този блок е била къщата на Раковски... Тук е била къщата, гдето БРЦК приема Устава и Програмата и определя Левски за Главен Апостол на цяла България. Имаше бронзов барелеф на Левски, откраднаха го, та сложихме пластмасов, да не крадат... Тук, където са двете бензиностанции, беше българското училище, тук Ботев учи българчетата на четмо и писмо. Събориха го 1988-а"... 

Беше... Било... Събориха... Откраднаха...

Останало е само фотоателието, навестявано често от поборниците за българското освобождение, сред тях и Левски. Но отдавна не е фотоателие, а малко, сумрачно кафене... 

Бай Лука се умълчава. И казва тихо: "Българската държава ни изостави..." Чухме се преди ден. "Изгубихме и Солаковия хан. Дали ще го реставрират? Не вярвам. И ако го реставрират, ще има ли едно ъгълче, едно кътче за българската история..." 

Бай Лука. Нашият водач сред руините на българската памет. Българският апостол Лука.