Белетристика

Костадин Златков

Сенка преко поле

Дедо ни Яне се намести до бъчонките с паничка в ръка.
Коя канелка да завърти?
Айде, керацудке... А сега си ти, песно моя, мако моя... После - няма значение...
И както си седеше между бъчонките, изпружи нозе и заспа. Заспа, усмихна се като дете, което са накърмили и положили в люлка.
А се усмихна понеже пъргаво и леко се метна на зелено конче и препусна из ливадите.
Конникът беше хубав като коня - млад и перчемлия.
Моми и невести събираха сено. Като видяха конника, престанаха да гребат и пластят.
Тогава конникът запя, та долища и върища екнаха от хубавия глас:

Искам, мале, комита да ода
и Биляна сос мене да вода -
да ми държи конче за юздата,
да ме дари с рожба у гората...

Моми и невести хвърлиха гребла и вили - тичаха подир конника. Всяка искаше първа да стигне до него, да хване коня за юздата, да го води право у гората...
Бабичката на дедо ни Яне чу песната и се уплаши: айдук е влезнал у мазата, напил се е, отворил е всичките канелки и виното е изтекло...
Бутна вратата, пална електриката и видя нейния си непрокопсаник - спи, насмеян до уши и пее, ама хубаво пее, както никога не е пял, а бъчвите и мазата кънтят и му пригласят.
Хвана го за ногавиците и го разтърси:
- Кьорчо, кьорав! Маалата уплаши! Кучетата разлая!
Дедо ни Яне отвори очи. Учуди се що тражи тука тая бабичка. Като разбра, че пак се е върнал там, където не иска, метна паничката по бабето, но не го уцели.
Седя дълго безмълвен, почна да клати глава, па запя и заплака шепнешком:
- Сенка преко поле си, Яне... Дуна ветер, мина облак - отнесе те... Нема сенка, нема Яне...


Сардаринка, Сардаринка...

По застланата със шума пътека куцукаше и подтичваше възрастен човечец - слаб, жилав. Брадата му бяла, а мустаците - черни.
Май прилича на мене. Може би това съм аз и по необясним начин виждам себе си.
Спря пред мене. Дишаше тежко:
- Да си видял моята Сардаринка?
- Какво, какво?!
- Търся си моята Сардаринка. И тя ме търси, но не можем да се намериме...
- Какво е това, което търсиш бе, драги?
- О! О! О! Това е най-хубавото нещо, което имам!
Към щастливо лудичките винаги съм щедър. Затова казах:
- Ама, разбира се, че я видях! Преди минутка прелетя ей нататък... Подир нея тичаха десетина белобради и десетина голобради...
- Благословен да си, добри човече! Голяма  добрина ми направи. Знаех си, че ще я намеря!
Човекът престана да куцука. Добрата вест направи чудо - мигом го излекува, та хукна като момченце по пътеката.
Насреща ми тичаше спортистка - стройна, дългонога. Бяга леко и бързо - почти е във въздуха.
- Извинете, лекокрила! Видяхте ли някъде из гората моята Сардаринка?
- Какво, какво?
- Моята Сардаринка... Най-хубавото нещо под слънцето. Не допира земята - като вас, лекокрила...
Лекокрилата изчезна, сякаш беше видение. Взе ме за нормално луд и затова изчезна. Всеки бяга от нормално лудите. А можеше да ме дари с надежда, както аз дарих двойника си, за да хукна по моята Сардаринка.
И това може би щеше да е най-хубавото нещо, което съм гонил през живота си, защото не зная какво е...


Трапезата, която няма да свърши

Вървя през век неорани ниви.
Вървях, вървях - уморих се. Легнах под цъфнала глогинка. Некосени и непасени треви ми положиха постеля и възглаве.
Веднага съм заспал.
От облаците слезе кон с десет палешника. Спря до мене и изцвили:
- Хей, заспал човече! Хайде да изорем и засеем земята!
- Да я изорем и да я засеем! - изцвилих и аз.
Дорде слънцето измина стотина лакътя, изорахме от хоризонт до хоризонт. Като изорахме, нарамих татините дисаги със забравено семе и нагазих бос в браздите. Газех с наслада димящата топла земя и хвърлях шепи в широки полукръгове, както правеше баща ми.
Щом семето докоснеше земята, веднага поникваше - расте, класи, цъфти, а вятърът гони вълни по зеленото море.
Чучулиги населиха небето - благославяха орача и сеяча.
Откъснах китка класове, стрих ги между дланите си. Ухаеха на хляб, положен в подница, захлупен с връшник, и на метличина, без която житата са тъжни.
Изведнъж усетих в съня си, че толкова хубаво нещо не може да се случи.
Събудих се от страх, че сънувам. Бях потен, преуморен от оран и сеитба.
Шепите ми обаче бяха пълни с леко зелено и леко златено зърно. Ухаеше на забравен мамин хляб, печен в подница и под връшник.
Издухах осила и започнах да ям от засятото, поникнало и узряло в съня ми зърно. Никога не съм докосвал по-вкусна храна!
Вървях през век неорани ниви, зобех с наслада и хвърлях на птиците, чиито облаци летяха подир мене, а шепите си оставаха пълни.
Ще седна пред черквата, където се влачат гладните, ще протегна пълните шепи - кой, колкото иска, толкова да взема...



Махмурлук

Четиримата седнаха на по едно - да гонят махмурлука.
Четиримата бяха:
Първи - както винаги - бай Марко, вечният някога БКП-секретар на Банско.
Втори - даскал Дункин-Дунката.
Трети - Гьошката дърводелецо.
И един от Добринище, май че горски.
Седнаха под лозницата - знае ли се колко време ще останат тука. Ами я ако напече слънце! А да пиеш и да те пече - мани се, бре!
На съседна маса разгъваше тефтери Коле Янчовичин, председател на АПК и кмет на градчето в минало свършено.
В последно време земята взе да се кандилка неравномерно. Май че така крета и слънцето, и останалият космос. Затова вече нищо не е на мястото си - всичко се плиска, разплисква от тая раздрънкана въртележка.
Поради същата причина върлият атеист Коле Янчовичин основа фонд за подкрепа на цръкви по околията.
Първите трима бяха продали нивки по припеци и камъняци, които никога не са раждали и никой не е знаел чии са. Платиха им чувалчета евро. У Банско друга пара не върви - само евро.
Както си беше по времето, когато земята се движеше правилно, първ се прокашля и откри заседанието бай Марко, БКП секретарино:
- Е па, убав си е капитализъмо, газо му майчин! Моме, сипи!
По калдърма се зададе Тетин Цане. Хем куцаше, хем тичаше. И вчера, и завчера тичаше и куцаше.
- Оти кривиш ногата, наборе? - дигна чашата горският от Добринище.
- Имам камик у кундуро...
- Запри, па го мани, бре!
- Немам време! Немам време! - тетин Цане кривна в пряката уличка.
- Дими му чутурата... Чалдиса се от еврото. - избоботи Гьошката. - И я бе натам. Не мога да задрема, не ми слади пиене, не ми слади едене... Петлите викаа савнушката, а я се обикалям еврото... Петстотин иляди, ей! Купчина колко Ел тепе. Главата ми дими. На изгорело мирише... И знаеш що направиш? Разделиш го. Половината на сино, половината на щерката. Сега они не могаа да дремнат, а я си спа, спа си... Е, оставиш си за пиячка и умирачка...
Тоя от Добринище дишаше тежко, сякаш се беше задавил. Това блачко, що се падна на Банско, се се кани да намине и към Добринище, ама се не доожда. Ето защо там дишат много тежко.
- Я че градим хотел - обади се даскал Дункин. - Сите у маалата дигнаа палати, а са прости козаре и дърваре. Нека друзи даскалуват...
Коле Янчовичин, който правеше важни сметки по божите дела, отпи винце да прочисти гърлото и запя: Когато бях овчарче и овците си пасех, бях много благодарен, макар и сиромах...
Мислеше ще го чуят и разберат какво им дума, но те не го чуха, понеже бай Марко, БКП секретарино, пак се провикна:
- Е па, убав си е капитализъмо, газо му майчин!