Талантът върви с висока нравственост и голяма човечност

ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ е роден на 26 октомври 1933 г. в с. Стоките, Габровско. Завършва българска литература в Софийския държавен университет, след което защитава докторска дисертация върху българския исторически роман в Академията за обществени науки в Москва. По-късно става доктор на филологическите науки в Института за литература при БАН. Автор е на редица литературно-критически и теоретически книги за съвременната българска, руска и украинска литература, както и на публицистични книги. Журналист, бивш зам.-главен редактор на вестник "Работническо дело".  

- Г-н Пенчев, наскоро отбелязахте 90-годишен юбилей. Каква е Вашата равносметка за изминатия път?
- Животът, който е отминал, не може да се коригира. Той не е книга. Могат само да се правят поуки. Но те са полезни за другите. Моята първа поука е, че в своя живот човек трябва да има ясна цел и да я следва. Въпреки всичко. Което ще рече  - да има и характер.
Пътят ми тръгна от малка махала в Севлиевския балкан. Хората живееха със скотовъдство и бедно земеделие. Блъскаха от сутрин до мрак за единия хляб. А аз исках да уча. Тръгнах въпреки беднотията. Имаше и глад, и студ, и много мизерия. Но успявах. Имаше и добри хора, които ми подаваха ръка. Завърших висше образование, завърших аспирантура, станах кандидат, доктор на науките... Като погледна откъде тръгнах - твърде дълъг път съм извървял.
- Този Ваш път е свързан с литературата и с журналистиката. Кога и как се срещнахте с тях?
- Преди да се срещна с литературата, другарувах дълго с журналистиката. Десетина години от живота ми минаха във вестник "Работническо дело" (преди това в окръжния  вестник "Септември" в Стара Загора). Светли, хубави, творчески години. Мисля, че там израснах  като човек и като творец. Запознах се с най-добрите писатели, художници, артисти, дружихме и се опитвахме да вършим достойни дела. Искам да разкажа за две такива начинания. Заедно с ръководството на Съюза на българските писатели създадохме рубрика във вестника "Писателят и родния край". Писателите отиваха по родните си места, за да разкажат за тяхното минало и сегашните проблеми. Тези очерци започваха от първа страница на вестника. Накрая излязоха и в отделна книга. С ръководството на Съюза на българските художници създадохме галерия на името на вестника. Най-добрите художници изпращаха свои графики, които излизаха в неделния брой на първа страница с подходящо оформление. Тази идея подкрепиха майстори като Златьо Бояджиев, Стоян Венев, Светлин Русев. Накрая оригиналите бяха  рамкирани и украсиха цялата редакция. Тогава във  вестника работеше младият художник Христо Миланов, който положи много усилия за това дело... След промяната копоите на Иван Костов за една нощ унищожиха всички. От "обич" към изкуството. Напомням за тези две прояви, които се родиха във вестника и които издигнаха много нависоко неговия авторитет в обществото. Писателите и художниците видяха, че нямат по-висока трибуна от него. Това трябва да се помни и да се развива в новите условия.
- Кое смятате за най-голямо постижение в своя живот?
- Както общо е поставен въпросът, веднага ще река - моето семейство. Ако нещо съм постигнал в  творчеството, дължа го на най-близките си хора и особено на съпругата си Магда и сина си Влади. Те са част от мене, от моя живот. Особено през последните години и след прекарания инсулт. Аз живея чрез тях. А имам и великолепни внуци - Гошо и Ицо, които са ми опора и светла надежда.
Колкото до онова, което съм създал в литературата, трудно е сам да правя оценка. Но все пак съм критик и съм искал да бъда обективен. Най-сериозното ми дело е тритомното изследване на българския исторически роман. Могат да духат всякакви ветрове, но това дело ще остане. Бих споменал още изследванията за Чудомир, за Луначарски. Написаното за писателите А. Гуляшки, Б. Райнов, П. Матев и др. е моят съкровен поглед към човека и неговото творчество.
- Общували сте с някои от най-големите ни писатели. Пазите ли ярък спомен за случка, която не може да се забрави?      
- Всяка среща оставяше дълбока следа в съзнанието, защото те бяха редки хора. Талантът върви с високата нравственост, с голямата човечност. Помня добре акад. Георги Цанев, който беше мой преподавател в университета, а когато следвах аспирантура и потърсих съвета му, той ми написа дълго, дълго писмо, което много време държах до главата си. Или големият писател Емилиян Станев, който не беше чувал за мене, но ми написа умно и интересно писмо, което влезе в тъканта на моето изследване за историческия роман. Още много примери мога да споделя. Но ще разкажа за руския учен акад. Дмитрий Феодорович Марков. Той беше най-добрият познавач на българската литература в Русия, беше възпитал много български писатели. Неговият дом беше отворен винаги за българи. Имах щастието да ми бъде научен ръководител, когато учих в Московската академия. Вече бях се завърнал у нас, когато той получи голяма българска награда и дойде в София. Бяхме с него и с Магда на Витоша. По обед влязохме в един ресторант. Случихме на сватба. Седнахме около една маса, а близо до нас седеше гайдарят на оркестъра. По едно време съзрях, че от очите на Марков текат сълзи. Той ми даде знак, че иска да излезем навън. Разказа ми спомен за своето детство. Когато бил малък живеели много трудно. Баща му ходел да свири из селото за къшей хляб. А сега той получава високи държавни награди... Върнахме се в ресторанта, сватбата продължаваше.
- Дълги години работите върху историческия роман. Кои са неговите върхови постижения?
- Нашият исторически роман има дълголетни и светли традиции. Върху това поле са творили мъдри и даровити писатели. Казвам неслучайно мъдри. Защото навлизането в дебрите на миналото е като броденето през тъмен лес. Твърде много неопитни писатели са потънали в този лес. Освен добро историческо познание за автора в този жанр е потребно да има такова художествено мислене, което е способно да даде плът на историческото прозрение. Годините са ме убедили, че този писател трябва да носи в сърцето си пламенна обич към родното, към българското. Тази чиста обич трябва да обагря разказа за хората от миналото. Тогава те могат да прескочат в нашия ден.
Има периоди в развитието на нашата литература, когато историческият роман е бил водещ в литературния процес. Такова е времето през 60-70 години на XX век. Тогава творят Вера Мутафчиева, Антон Дончев, Емилиян Станев, Генчо Стоев, които създават бележити творби за нашето минало. Но топлото отношение на българина към историческото четиво се е оформило по-рано от романите на Стоян Загорчинов, Фани Попова-Мутафова, Димитър Талев, Стефан Дичев, Яна Язова...
- Днес също се пишат исторически романи. Развива ли се традицията и къде е границата между  фактите и въображението?
- През последните години нямам възможност да следя отблизо литературното развитие, трудно чета. Затова не мога да съдя категорично за процесите. Но още в третата част на изследването си за историческия роман включих произведения от млади автори: Милен Русков, Бойко Беленски, Павлина Павлова... Радвам се, че те успешно продължават и развиват своята дарба и навлизат все по-дълбоко в дебрите на историята. Колкото до отношението между фактите и въображението - това е принципен проблем на жанра. Много спорове има и те продължават. Всичко зависи от таланта на писателя, от неговата концепция за създаваната творба. Рецепти няма.
- Какво мислите за съвременната българска литература? Чува ли се гласът на писателя?
- Преди няколко години публикувах студия, в която развих своите виждания за сегашния литературен процес. Мисля, че литературата, както и обществото ни, влязоха в твърде сложна криза, на която не се вижда краят. Към това трябва да добавим, че управниците все повече засилват американското влияние във всички сфери. Получава се нещо удивително! Българската култура и нравственост, които имат хилядолетен път, се смачкват съзнателно, за да се отвори място на американския начин на живот. А той ни е чужд и няма общо с българската нравственост. Под знамето на европейско приобщаване искат да ни накарат да живеем и мислим по начин, далечен и чужд за българина...
Интересен и навременен е въпросът за ролята и гласа на българския писател в днешното общество. Това значи днешният писател да се изявява всеки ден като достоен син на своя народ, да пази неговите интереси, да носи знамето на прогреса. За голямо съжаление днес не е така. Гласът на българския писател не се чува. Боя се, че мнозина колеги са в ролята на чиновници в обществото и мислят за прехраната си. Сякаш не ги вълнуват трудните проблеми на времето. За да бъде забелязан, писателят трябва на висок глас и ясно да заяви своята позиция. Ще мечтаем за времето на Иван Вазов, когато пред неговия дом са се тълпели млади и стари, за да чуят неговия глас, неговото мъдро слово. Далечни времена.
Искам да вярвам, че онзи, които се чувства истински писател, не може да не более с болките на обикновения човек. Време е да се събуди съвестта на днешния писател и не наградите да го блазнят, а с какво е помогнал на народа си, за да мръдне макар и малко напред. Другото е заблуда. Около началниците ще се кълбят звани и незвани, ще си делят бедния къшей от писателското имане и ще пеят "осанна" на шефовете. Но ще го правят от името на народа. Време е за решителност!
- Разкажете за идеята на най-новата Ви книга "Чеда на духа".
- В предговора към книгата съм казал за своя замисъл. Мисля, че въпреки всички трудности, въпреки народните несгоди, България продължава да бъде "Държава на духа", както навремето я определи акад. Лихачов. Вярвам, че основните носители на духа са писателите. Затова разказах за ония съвременни български писатели, които вървят в челото на творческия процес и с които съм другарувал и малко или повече ги познавам като личности. Много техни книги разширяват художественото познание, проникват по-дълбоко в  народния живот, по неповторим, оригинален начин показват истината за днешния човек. Например хуморът на Чудомир. Такъв чист и дълбок поглед към тайните на народната душа е наистина неповторим... Или мъдрите, философски прозрения на Емилиян Станев. Или дръзката космическа проницателност в поезията на Любомир Левчев... Тези писатели наистина чертаят нови хоризонти за литературата като човешко познание. Каква е мисията на тези и още, още творци на духовността? Такава, каквато е била винаги - да осветяват пътя към бъдещето.
- Оптимист или песимист сте за бъдещето на България?
- Родината ни преживява труден период, влязла е в някаква дупка. Но това не може да продължава дълго. След големите обществени промени другите държави надграждаха своя живот. А българските лъжедемократи решиха, че всичко старо трябва да разрушат. И какво стана? България заприлича на тъпкана от хуни. Имахме хубаво земеделие със световни резултати, имахме  промишленост на високо равнище. Те всичко разрушиха и върнаха България с десетилетия назад. Такава е съдбата на нещастна България - да страда от своите управници. Често повтарям една мисъл на акад. Петър Динеков, който добре познаваше съдбините на отечеството. В последния ни разговор той изрече думи, които не забравям: "Хубав народ е нашият, работлив, кадърен, но не случва на управници. Все стоят на главата му некадърници, с ниска култура и без опит, но с претенции." Като се вглеждам в историята, наистина така излиза. Не че не е имало и мъдри, кадърни хора. Но съдбата си е съдба...
Оптимист съм за бъдещето. Толкова векове българите са държали високо флага на българщината на този ветровит кръстопът, че сега ли няма да пребъдат. Дано по-бързо стъпим на общия европейски кораб. Ако съхраним своите национални добродетели в общия дом - бъдещето ще бъде слънчево. Дано успеем. Много вярвам.