Магическата формула на Володя Кенарев

Володя КЕНАРЕВ е роден на 11 август 1951 г. в Русе. Завършва живопис в НХГ през 1978 г.
Автор е на повече от 50 самостоятелни изложби.
Член-кореспондент е на Съюза на обединените австрийски художници - Виена (1988). Включен в изданието "Кой кой е" на Американския биографически институт ( 2003), а също така - в енциклопедията " 2000 интелектуалци на XXI век" на Биографичния център на Кеймбридж.
Негови творби са собственост на НХГ, СГХГ, колекцията "Петер Лудвиг" - Германия, "Хадвигер" - Австрия, в сбирките на частни колекционери от България, Италия, Австрия, Швейцария, САЩ, Франция, Китай, Япония и др.

Удивителният художник Володя Кенарев десетилетия наред се вглъбява в скритите обеми на миниатюрата, натоварвайки отделния детайл или фрагмент с изключително, дори структурообразуващо значение. Той изгражда своите композиции, като им придава многопластовост, дълбинност и поразителен подтекст на изображението.
Открояват се четири основни групи работи на този творец - портрети, натюрморти, пейзажи и специалната поредица "Мимове и клоуни".
Да разгледаме някои от емблематичните за творчеството на Володя Кенарев портрети.

"Автопортрет" (19 х 16)

Впечатлява изострената наблюдателност на твореца, способността му да улавя дори невидимите вътрешни параметри на персонажа. По принцип Кенарев търси душевния драматизъм, образите уж са сдържани и съзерцателно вглъбени, но спокойствието им крещи. Откроява се крайно напрежение на емоционалното състояние. Философията на художника е не толкова да създаде реалистичен, колкото психологически портрет. Духовното лице на човека го вълнува и привлича. Ярък пример тук е поразителният късен негов автопортрет. Виждаме мъдър, състрадателен, концентриран в себе си скептичен човек. Очите му ни приковават и сякаш питат - разбираме ли кой всъщност е той и какво иска да ни каже? Дали е само художникът Кенарев, или сократическият му лоб не ни отправя към бездните на историята - лечител, ваятел, жрец, търговец, маг или посветен от тайни общества? Не ни ли напомня Шекспиров персонаж? А може би е превъплътеният майстор Хирам Абиф? Дали случайно е наметнат с нещо като хитон или плащаница? От очите струи всеразбираща тъга, но и философско примирение, погледът е остър, даже натрапчив и в същото време благ и наситен със странна мекота и нежност. Този поглед властно казва: Познай себе си и ще разбереш предназначението на човека.
Но колкото повече се вглъбява в себе си индивидът, толкова повече стават въпросите. Новото познание само разширява кръга на непознатото. И постепенно той разбира, че бездната, която е вътре в него, и безкраят, чиято частица е, не могат да се осмислят само с разума. Ирационалното може да се усети единствено чрез вярата, чрез прозрението и просветлението.
Друг по-ранен негов "Автопортрет с вестникарска шапка" (28 х 25) ни убеждава, че художникът години наред не само се самонаблюдава и самоизследва, но е и поразително постоянен в своите авторефлексии - може би десетилетие дели двата автопортрета, но заредените с тревожно напрежение въпроси, които излъчват очите, са едни и същи. Възможно ли е човек да познае себе си и каква е цената?

"Хирам Абиф" (13 х 11)

Неслучайно Кенарев е автор и на портрет на легендарния майстор Хирам Абиф, строител на Соломоновия храм, убит от свои ученици, защото отказва да им открие тайното знание.
Високо и благородно чело, пронизващ и съсредоточен поглед, но в тази строгост няма агресия, няма осъждане, няма острота. Обратно - усещането е за безкрайно милосърдие, всеопрощение, благост. Като че ли той ни казва: Опомнете се, какво правите, защо убивате божествената искра в себе си?
Художникът е доловил най-важното в образа на майстора Хирам Абиф - посветеният не се страхува от смъртта, той е безстрашен, защото знае, че тя е Врата към други светове, пауза между две прераждания на безсмъртния дух. И с този портрет Володя Кенарев доказва удивителното си усещане и талант за перспективата - сътворен е почти холографски обемен и разположен в дълбочина образ. За това спомага концептуално замислената, специално избрана рамка на картината, която създава почти реалистичното усещане, че самото изображение изниква сякаш в дъното на квадратна галерия. Ако гледаме с по-внимателно око, ще съзрем, че всъщност рамката е коридор, чието дъно, таван, лява и дясна страна са озарени от особена мистична игра на светлини и сенки, които тържествено подготвят вървящия човек към величавия образ на Хирам Абиф. Усещането наистина е поразително - Кенарев е постигнал ефекта портретът на Майстора да изглежда като монументална фреска в края на магичен коридор. А да не забравяме, че тази миниатюра е с размери само 13 х 11 см.


"Композиция" (11 х 13)

Обърнато гърбом момиче извръща сякаш за миг погледа си към художника и безмълвно го кани - ела да те разведа в странна, омагьосана обител. Верига от губещи се в далечината мистични езера с пусти, безлюдни пясъчни брегове. Като че ли има два източника на светлина в тази миниатюра. Единият осветява гърба на момичето и му придава неповторимо изящество и очарование. А другият идва от далечния хоризонт и натоварва пейзажа с особен подтекст.
Ала отново най-впечатляващият детайл са очите. Въобще Кенарев знае, че при портрета очите действително са прозорец на душата. Невъзможно е да се достигне до съкровените дълбочини на характера на личността без човешкия взор.
Има нещо недоизказано, нещо едва-едва загатнато в погледа на момичето. То сякаш обещава не само пътешествие в примамлива, тайнствена страна, но и отговори на много важни въпроси.
Най-поразителното е сюрреалистичното ефирно насекомо, кацнало на дясното рамо на момичето. То изглежда като ключ, като своеобразен код към енигматичните послания на художника. Дали той не иска да ни каже, че всичко е едно - човек и природа, жива и нежива материя, насекоми, треви, камъни, вода, въздух, земя - всичко е единно и хармонично цяло.


Споделено
Власт и култура

Обикновено управляващите, без значение от разцветката и височината в йерархията, казват, когато стане въпрос за култура и изкуство: културните дейци да си правят културата и изкуството, художникът да си рисува картините, артистът да си играе ролите, композиторът да си пише музиката и да не се бъркат в управлението. А всички, които не умеят да правят нищо от дотук изброеното, могат да ръководят културата. Така излиза. И докато има такова мислене, културата ни няма да е на равнището, за което аз си мечтая. Властта е длъжна не да направлява и ръководи културата, а да създава условия културата да се развива сама.

( Пред в. "Утро", Русе )