Светлини и сенки

Казват, че за да разбереш, че яйцето е развалено, не е нужно да го изядеш цялото. Не съм чел тази програма, но достатъчно разбрах за какво става дума. Стараят се хората... Когато е наука, историята често е трудна материя за възприемане. Особено за младите. Тя не е винаги еднозначна. В нея съпътстват добро и зло. Ако четеш историята на Балканските войни в учебниците на техните участници, ще останеш с впечатление, че се пресъздават съвсем различни войни. Историята не е счетоводна книга. Често съзидателни събития са съпътствани с несправедливости и дори с жестокост. Нима следва да осъдим Френската революция от 1789 г., защото са убити на ешафод и гилотина такива светли умове като Лавоазие и Андре Шение? Нима благодетелят на Европа Колумб не е основател на модерния геноцид? Нима можем да назовем такива гиганти като Наполеон и Стамболов демократи? Нима част от нашите опълченци са били ангели в свободна България? Нима Вазов не нарече Европа "блудница"? Нима не бяхме в боен съюз с Турция само две години след жестокостите в Тракия през 1913 г.? Нима не са загивали бебета, нямащи нищо общо с нацизма, при бомбардировката на Дрезден? Нима при комунизма се появи изразът "избори по стамболовистки"? Не е необходимо да си професионален историк, за да вникнеш в такива сенки при светли събития. Тези аналогии не оправдават насилието, само го обясняват.
Не съм нито преподавал, нито писал за периода на "комунизма", която предизвика споровете около програмата за Х клас. Но когато става дума за програма, която неистово заклеймява цял период, следва да поднесем и друга версия. Колкото и рисковано, според неоконюнктурата, да е това. Не може съпътстващи фрагменти, колкото и отблъскващи да се те, да бъдат експонирани като заключителна оценка на едно историческо време. Би било върховен цинизъм, ако игнорираме онези истински мъченици на репресии, а също и всичките дивотии и насилия от онова време. Но не само те доминират в нашите представи за него. Често пъти едно варварство се разрушава с друго. Като че ли до атентата в "Св. Неделя" България е била прекрасна, справедлива, мирна и кротка държава. Изведнъж злодеите по заповед отвън казват - бум! Нали сте историци. Търсете не само последствията, а и причините. Но такъв баланс е далеч от нагаждаческите отрицатели. Дали това усърдно престараване не сигнализира гузна съвест?
Тук възниква и един ехиден въпрос. Ако сме живели в такъв безпросветен мрак, защо повечето от половината реализирани днес антикомунисти са били, както и родителите им, членове на тази  партия? Помните ли писателските и други конгреси, на които озарени лица слушат словата на Тодор Живков? Мнозина от тях, които се шегуват днес, са  обсипани с постове, титли и звания от онова време. Следваше с гняв да откажат от такива почести. Как са се учили в онзи склерозирал човеконенавистен свят, но после за половин година станаха тънки познавачи на световната история, анализатори на политическата динамика, специалисти по пазарна икономика, поклонници на западния мироглед? Някои от тях се фукаха с езиковите си познания, но придобити в чужбина - чрез постовете на техните родители.
И ако днес ние изтъкваме другата страна на онова време, то не е защото е било сиропирано с благоденствие, а защото неговото старателно отрицание не оправдава днешния ни хал. Бабиното коляно като домашна памет не напомня само Белене, което е осъдено от всички, включително от тези, чиито родители са били администратори там. Но освен Белене нямаше ли нещо друго хубаво, което е част от нашия живот? Да кажеш, че при комунизма имаше лекар във всяко училище и че учехме не само за партизани и комисари, това комунизъм ли е? Не можеш да прескочиш с такава фарисейска лекота онези съзидания, чиито спомени назоваваме с неправилната дума носталгия, защото носталгия означава преди всичко мъка по Отечество. Твърдят, че от такава болест е страдал Г.С. Раковски, който е изобретил термина българизъм. Тук не става дума за носталгия по цената на парното или олиото, но за спомени за онези позитиви в тогавашното време, които при цялата помпозност на тяхното изтъкване се отразяваха и на живота на отделния човек. По кои основни показатели за стойностите на човешкия живот е било така убийствено зле, взето в съвременен съпоставителен план? Защо сега се раждат по-малко деца? Защото в предишния период са искали да има повече роби ли? Свободата на пътуване - тази висша днес добродетел, малко интересува онзи, който е смутен от цената на билета от Горна до Долна Оряховица. А колко от онези заслужено прославени професори по това време нямаше да си останат най-много обичани селски даскали, ако не беше новата власт от 1944 г., каквато и да е била тя, която търсеше нови хора. Нима щяха да са академични авторитети, ако срещу тях като конкуренция стояха онези, които с алтъните и банковите акции на бащите се учеха в чужбина?
Ние, които не сме ничии зетьове, ничии синове, ничии агенти, се обръщаме към лъжите за  онова време и поради обикновена битова порядъчност. Защото видяхме през очите си всичко онова, което се сътвори. Има и един важен въпрос, който все срамежливо подминаваме. Макар и платен с покорство, териториалният интегритет на България, обявена от същата тази Европа, пред която се прекланяме и която за трети път ни обяви за агресор през 1947 г., остана тогава недокоснат. Този път нямаше гранични ампутации, от които се страхуваха всички у нас - и победени, и победители. Защото власт се сменя, но трудно се възстановяват изконни, но отнети земи. Какво очаквахме на Парижката мирна конференция? Победителите да ощетят своите съюзници - Гърция и Югославия, предоставяйки на България нейни етнически територии? Тук отново не е потребно да си професионален историк, за да осъзнаеш причината и следствието от тези факти.
И нима идеологическа ненавист имаше само отвъд Желязната завеса? Та завесата има две страни. През 1950 г., в разгара на Студената война, имало една жена от конгреса на САЩ - Айда, второто й име съм забравил. Та тя предложила от учебните програми да се махне историята на Робин Худ - бил комунист. Може би ще продължаваме в този дух? За комунисти бяха обявени Бисмарк (заради пенсионната му програма), Робърт Опенхаймер - че отказал да продължи проекта за водородна бомба; Ерих Мария Ремарк, Джон Ленън, дори Нелсън Мандела, когото Желязната лейди наричаше терорист.
Колко фарисейски се тресе европейското човечество от Истанбулската конвенция! Жената в кухнята и леглото? Или гейовете с право на парад? Кого го интересуват бедността, пропастите в социален статут, давещите се деца от бежанска лодка, вечните войни на НАТО в името на миролюбието? Да корозираш традиционни стойности, натрупани и пазени от векове, и в същото време да натякваш на децата да учат за нестандартни полови състояния - та това е част от тайния, странен, но очевиден опит за общочовешка деформация. А може би това също ще е част от учебникарска програма, която следва да бъде писана от "правилните хора". Кои и какви са те и какво ще ни предложат още?