Ана и самотата

Петър ДЕНЧЕВ е роден на 8 август 1986 г. във Варна. Завършил е IV езикова гимназия "Фредерик Жолио Кюри". Неговият разказ "Малако, искам да остарея" е един от двата наградени на конкурса "Екстаз" на сп. "Алтера" (2006). Има номинации и награди от различни поетични конкурси. Получава втора награда на Националния младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев" (Стара Загора, 2006). С романа си "Тъй, както мъж целува жена, която обича" печели конкурса за нов български роман "Развитие" за 2007 г, а след това и поощрителната награда на Райфайзен банк на конкурса "Южна пролет 2008". Малко по-късно се появява и новелата "Проста история", която е публикувана в сборника "Новелови награди 2007" на изд. "Сиела". В момента учи театрална режисура в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Режисьор на спектакълите "Смъртта и Дяволът" от Франк Ведекинд в Младежки театър "Николай Бинев" София, "Схватки" от Катрин Нейз в Учебен драматичен театър НАТФИЗ и "Слугините" по Жан Жьоне в Учебен драматичен театър НАТФИЗ.

1.
Самотата се беше настанила като мъртво животно в нея. Раздялата им беше уморила тялото й - резките движения и невротичното напрежение в раменете бяха отстъпили мястото на физическата умора, която беше пробивана на кратки интервали през някои следобедни часове. Тогава мускулите й се съживяваха и тя можеше да се раздвижи с истинско удоволствие, което траеше твърде кратко.
Тялото й започваше да застива в онази форма, която природата дарява на жените в средната възраст. Чувстваше се едновременно тежка и чуплива - формите омекваха, натежаваха, плътта започваше да се състезава с времето. Страхуваше се да не падне и главата й да се откърши, като на порцеланова кукла - да се търколи надолу по улицата, където изведнъж да бъде подритната от някой случаен чичко. "Да бъдеш прелъстен от собствените си страхове, след това изоставен - това означава, че винаги си бил сам", мислеше си тя. Всяка вечер точно в пет тя заставаше пред огледалото за бръснене - единственият предмет, останал от неговото обитаване. Внимателно почистваше остатъците от вчерашния лак от ноктите си с парче памук, старателно напоено с ацетон. След това го оставяше до огледалото. Нанасяше нов лак. Обуваше черни чорапи, плътни. След това черната рокля. Стъпваше в обувките си, онези с високия ток. Правеше няколко крачки, за да провери дали с тежестта на мъртвото животно, което носи в себе си, все още може да пази равновесие. Крачка, две, три. Да, разбира се. Всичко е наред. Само дето центъра на тежестта е някъде долу, в корема.
 След това заключваше входната врата. Обонянието й беше станало безчувствено от ацетона, който тя душеше непрестанно. Така неприятната миризма на урина от стълбището не ставаше нейно достояние. И така - щом токовете на обувките й стъпеха на тротоара, тя започваше своята разходка на уморен хищник, който се храни с мършата на собствените си спомени.
 Обхождаше първия маршрут на тяхното запознанство - този маршрут, който беше катализирал собствените й страхове.
Половин час по-късно, в ролята на жертва, която се е отдала на мазохистично удоволствие на своя насилник, тя разхождаше тялото си по траекторията на влюбената жена. Онази, която е намерила утеха, че може да бъде разбрана, а всъщност е обект на скрито изучаване, което да демонстрира собственото превъзходство на партньора й.
Тогава, след завръщането на спомена, тя сяда по пейките, където избухва в плач, по-късно реве като животно, хората я питат дали има нужда от помощ, тя не отговаря. Пие. Ром. След това пак ходи. Връща маршрута в обратен ред, успокоява се. Опитва се да ходи изправена, защото се страхува да не изгуби равновесие. Последната обиколка я извисява над града - има чувството, че краката й се издължават и тя иска да смачка всички, които вървят под нея. Разходката приключваше с желанието да се отдаде на някой, който срещне случайно по пътя и в необузданата жестокост на акта този някой да убие плода на раздялата и самотата.
Ритуалът, с който тя почистваше ноктите си с парчетата памук, напоени с ацетон, продължаваше, но не помагаше. Тя беше забравила отдавна миризмата му, а и това нямаше вече значение. Миризмите отдавна бяха изместени от усещането, че мъртвото животно ще разложи собственото й тяло от вътре, ще загние и един ден тя няма да се събуди, защото гангрената ще обхване дробовете и сърцето й. Което ще спре спокойно. Срамът ще бъде измит.
Тишината се беше просмукала в нея като лепкаво желе - събираше се в гърдите й, тя се задавяше и храчеше собствената си тишина. Всяка сутрин заедно със сутрешното кафе се опитваше да пробие тишината, която бавно и сигурно се беше настанила с мъртвото животно в нея.
Не можеше да преодолее срама, че нещо полуживо седи в нея и се храни от собствените й спомени, от изживяната химия на миналото. Беше се превърнала във вълчица - сама и неспокойна, на ръба на изтощението, готова да изяде собствената си утроба, за да се освободи от наследството на миналото.

2.
С идването на зимата разходките й се разредиха. Студът я изморяваше двойно повече. Вече се задъхваше. Сутрин повръщаше в тоалетната и дълго време оставаше облегната на плочките, седнала на студения под. Това й даваше усещане за мнима свежест. Кафе вече не пиеше, защото от неговата миризма й се повдигаше, не знаеше дали да пази детето на раздялата или да го държи, докато то се роди.
Вечер сънуваше как се събужда в собственото си легло, а в него има локва кръв и там, в локвата лежи плодът на собствения срам - детето на самотата, мъртво, не можещо да заплаче, нямо и студено.
С наближаването на Коледа тя реши да му съобщи.
Дълго време не се осмеляваше да говори с него. Страхуваше се от реакцията, от грубостта, от другата жена, която ще я обяви за луда. Но не можеше да продължава. Третият месец започваше уверено. И скоро мъртвото животно щеше да пооживее вътре в нея, гърдите й вече излизаха от онази застиналост.
На 24 декември, малко след полунощ тя му изпрати съобщения на мобилния телефон: "Честито Рождество... Ще раждам. Твоето дете."
Дълго време след това Ана седеше неподвижна на стола, на който беше седяла вече повече от два часа. С мобилния телефон пред себе си, който беше изключила, не че вярваше че някой ще й честити. Просто, за да бъде сигурна, че няма да бъде обезпокоена. Не знаеше неговият отговор. Не я интересуваше. Животното растеше и се хранеше от нея. И това я смазваше. Въпреки това тя не пи вино. Животното трябва да е здраво. Животното трябва да се чувства комфортно в мекото и топло пространство на своята майка.
На сутринта тя включи мобилния си телефон.
Той беше отговорил: "Ана, обади ми се, когато възкръсне."