Писането е изповед, свято занимание

Дончо ЦОНЧЕВ е роден на 27 юли 1933 г. в гр. Левски. Завършва геология в Софийския държавен университет (1959). Работи като зидар и геолог в Родопите и Странджа (1959 - 1963), учител в София (1963 - 1966), завеждащ редакция в издателство "Народна младеж" (1968 - 1970), зам. главен редактор на "Профиздат" (1970 - 1973), завеждащ отдел "Българска литература" в сп. "Съвременник" (1973 - 1989), директор на сп. "Лов и риболов" (от 1989), основател и директор на в. "Наслука" (от 1991).
Автор е на повече от 60 книги, сборници с разкази, новели, повести и драми, сред които "Мъже без вратовръзки" (1966), "Червени слонове" (1970), "Опасни типове" (1971), "Принцовете" (1976), "Жълтата къща" (1982- 1986), "Циганинът" (1991), "Старият кладенец" (2003) и др.
Носител е на Голямата награда за литература на Софийския университет "Св. Климент Охридски" (2007), Вазовата литературна награда (2009) и др.

- Откъде идва твоето родословие?
- От Балкана, от дряновските колиби.
- Имаш ли нещо общо с родословието на известния габровски историк д-р Петър Цончев?
- Не, с Петър Цончев не, а с генерал Иван Цончев, който е брат на прадядо ми, изявен деец и ръководител на македоно-одринското движение, участник в две войни и две въстания.
- Има ли в твоята фамилия хора, изкушени от словото, песента или рисуването?
- Не, няма.
- А ти откъде получи творческото осенение?
- Още като момче се случи така, че нещо сякаш преобърна живота ми. Брат ми беше счупил едно стъкло на прозореца, а като се прибрах, майка ме нашамари едно хубаво, защото той й казал, че аз съм го счупил. Това "предателство" ме скърши, промени ме целия завинаги. Така започнах...
- Какво започна?
- Да доказвам истината. Не бях счупил никакъв джам.
- Значи оттогава си започнал да търсиш истината?
- Да и досега я търся като Диоген.
- Ще има да я търсим...
- Аха-ха-ха-а-а... (смее се неудържимо).
- Проклета истина!
- Не е проклета истината. Ние сме проклети.
- Да, по-проклети и от животните. Тази нощ от по-горния етаж над нас проехтя изстрел. След това се чу виене на куче. Някой го беше застрелял. Разказвам ти това като илюстрация на нашата човешка "доброта".
- Такива сме.
- И кога посегна на перото?
- Тогава написах първия си разказ, който беше озаглавен "Стъклото". Оттогава писането не ме остави на мира.
- Какво е за тебе самото писане?
- Изповед, свято занимание.
- Изповед? Някои смятат, че писателите и поетите днес пишат текстове. Ни повече, ни по-малко.
- Това пък е грозно.
- Лесно ли пишеш или трудно?
- Много лесно. То се лее. Понякога имам чувството, че Бог ми докосва ръката. Тръгва и върви нататък.
- Винаги ли така си писал?
- Да, има 50 години и нагоре.
- Как ти идват темите, идеите за написване на един разказ?
- Те съществуват, носят се във въздуха. Всеки човек таи в себе си нещо съкровено, хубаво; някаква красива версия, която иска да сподели.
- А имаш ли "сламки", някакви бележки водиш ли си?
- Да, пълен съм навсякъде - по джобове, навред...
- Кога най-често те осенява тази идея?
- Не пита! Не пита, тя е господарят.
- И щом се появи, започва разплитането на "кълбото" - така ли?
- Сядам и няма накъде.
- Как подхождаш в самото начало - нахвърляш си самата идея, записваш я накратко, или?...
- Да. Особено "стартът" и "финалът" трябва да са заковани.
- А заглавието кога се "появява"?
- То идва само.
- Идва само или го търсиш, докато го откриеш?
- Не, не го търся.
- Как откриваш прототипите на героите за своите разкази?
- Ами то е пълно с такива - много симпатични, любими мои хора; прости селяни, авджии, геолози и какви ли не още - това е моят велик "арсенал".
- Ти ги колекционираш от живота, имаш ли такава колекция от любимци?
- Да, колекционирам ги - мъже, жени, деца, животни...
- Добри или лоши?
- При мене са добри. Лесно се живее с добрите хора. Хубав свят се прави с тях.
- Това е така, но понякога върху фона на лошото доброто не изпъква ли повече?
- Не, не обръщам никога нещата по този начин. Махам лошото, оставям го настрана.
- Да минава и да заминава, така да се каже?
- Да, да се маха!
- Добре, а къде ги колекционираш тези прототипи - в разговор с приятели, в кръчмата или в кулоарите на Народното събрание, докато си бил депутат?
- Хм, в Народното събрание, как пък го уцели точно там, каква глупост изрече? Виж кръчмата е добро място. Еле в компания с ловджии...
- Някой разказва някаква случка или тя се случва?
- Да, случките се натрупват, смесват се; така стават едни чудесни фантазии...
- Тъй се събират и твоите "любимци"?
- Ами да!
- А като пишеш, кога преценяваш да сложиш точка?
- То се изчерпва, нишката прекъсва и ти му отрязваш "опашката".
- Дяволска работа!
- Свята работа!
- И все пак не си ли преживявал някога така наречените "мъки на словото", да ти се запецне писането?
- Не, нямам такива случаи. Върви и толкоз...
- Защото съм чувал, че има писатели, на които спира да им "върви". Тогава задраскват или смачкват листа и го хвърлят в коша. После се връщат към темата отново или търсят друга тема.
- ...
- Кой е твоят кумир в литературата?
- Много са, но без Вазов и дума не може да става за кумири.
- Да, виждам неговата бронзова фигурка на твоето работно място.
- Моят велик патрон, как няма да успееш с такъв патрон. Много съм горд и щастлив и с наградата на неговото име, която получих миналата година.
- С какво Вазов те привлича като автор, като майстор на художественото слово?
- Не може да се отдели неговият писан текст от мелодията, от песента.
- Може би защото той е едновременно и поет, и писател?
- Затова е. Такава виртуозна, Моцартова мелодика има в неговото слово!
- Кои други български разказвачи са ти по душа и сърце?
- Емилиян Станев, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Ивайло Петров - добри разказвачи, отлични!
- Ти се познаваше лично с тях, особено с Емилиян и с Радичков, доколкото знам?
- ...Като роднини. Да, аз се стремях към тях, но те ме "напуснаха", отидоха си от този свят.
- А от кого си се учил на литературни хватки?
- От Чехов, Достоевски, Толстой... По-нататък от Колдуел, Ъпдайк - моя приятел, Стайнбек...
- Какво си взел като терк от тях в литературния занаят?
- ...Маниер, виртуозно подреждане на думите. Мечтата ми е да изсипя една шепа думи от ръката си тук, на масата, и като ги хвърля, да паднат така, както аз ги искам.
- И така се свещенодейства със словото, нали?
- Да и Моцарт подрежда нотите, които се "обичат". Там вече няма грешка.
- Какво мислиш за посредствеността; срещал ли си се с нея?
- Днес прелива, бълва отвсякъде. Залива и света, не само нас тук, в България. Опростачване, тъпанарщина, долна работа, колкото щеш. Така си върви всичко. Загиваме духом.
- Някои определят това като комерсиализация на културата?
- Ами! Има и такъв момент, но не е това.
- Какво мислиш за безсмъртието на писателя?
- Това няма никакво значение. Нито Омир, нито Шекспир са знаели, че са безсмъртни. Хабер са нямали, че са велики. Ние ги броим за такива и сигурно са такива.
- Кои са според тебе най-големите български разказвачи на XX век?
- Елин Пелин, Йордан Йовков и тези, които вече споменах. Ние сме силни в разказа, съизмерими сме със света. В този жанр сме факири.
- Как си обясняваш това. Не е ли в  склонността ни да дърдорим, да приказваме много?
- Да, плямпаме много...
- Като че ли много плямпаме и малко правим?
- Ъхъ!
- Може би оттук идва и тази грозна пословица: "Хубава работа, ама българска!"
- Много неприятно!
- Как преценяваш младите български писатели?
- Има добри. Добре тръгват. Аз цел живот се стремя да помагам на по-младите. Но днес е трудно - криза, пари няма...
- Кои са младите писатели, на които си помогнал?
- Деян Енев е един от любимците ми. Помагал съм на Янко Станоев, на Виктор Пасков и Христо Калчев - Бог да ги прости! Много съм горд с тях! Сега работя с по-млади и неизвестни автори.
- А поглеждаш ли от време на време в интернет, имаш ли представа какъв океан от нови имена на писатели има там?
- Не, не си служа с интернет. Чуждо ми е някак си, отблъсква ме този начин на общуване.
- Какво те отблъсква - технологията или технократичният почерк?
- Да, може би това.
- Какво мислиш за конфликта млади-стари писатели, разпален преди време в медиите?
- Изживял съм го вече; има го в природата, в растителния свят, при животните: "Махайте се! Идваме ние!" Моля, заповядайте, на този свят има място за всички.
- Изглежда, че всяко следващо поколение идва с подобен апломб, но...
- В нашата епоха сме оставили дири, следи с нашето творчество. Някои от младите казват: "Вие не съществувате!" Казвам: "Добре, а вие на коя страница ще поставите онова, което сте написали, след като я изгорите?!" Ние почитаме предишното поколение. Младите не признават нашето съществувание. Е, добре. Нека да е така, а за останалото да си каже думата времето.
Във всички сфери имаме гениални автори и изпълнители. Срамота е да не им отдадем заслуженото!
- Спазваш ли правилото: "Нито ден без ред!"?
- Не, не съм такъв серсемин!
- Какво е твоето правило в писателския занаят?
- Да не лъжа.
- Успяваш ли?
- Да, никога не съм лъгал. Нито дума! Нямам лъжовна дума написана, а и казана! Освен към децата, към внуците ми, за да ги заблудя, да се заиграят.
- Бъди!
- Благодаря!