Кашалотът

  Тодор Велчев-Тато

     Това е най-големият гмуркач.
     Намирани са екземпляри
     на хиляда метра дълбочина,
     убити от гигантски кракени.

Ние, българите, имаме световни писатели - това твърдеше Васил Попов. За мен той беше един от тях. За него може да се напише роман. Той беше колос, долетял от далечни светове, който искаше да открие душата на нашия народ пред света. И успяваше. Силата ни е стихотворението и разказа - концентрация на енергията на търпението в едно дълго робство, която се излива, избухва като ураган в късите неща. Това твърдеше Васил и превеждаше, дето можеше, на испански и английски наши автори.
За него трябваше огромен гранитен камък, отсечен от планината с длетото на мисълта и чука на търпението да се издяла една ръка, уловила слънцето. Образ безумен, гръмотевичен в литературата и живота, Васил Попов беше безкрайно крехък и лесно нараним. И това го ползваха неговите противници. Веднъж подпийнал, беше ударил мраморна маса в почивната станция на писателите. Попиля я. Противниците веднага го предложиха за изключване. Но големият не е сам. Другият колос - Богомил Райнов, става на управителния съвет:
- Вие чели ли сте му разказите и романите! Аз съм против! - и тръшва вратата на влъхвите.
Неговите литературни произведения са признати извън нашите граници от Сароян, Чийвър, Колдуел, Вонегът, Маркес. Той ме запозна с тях. Имах честта да видя една равностойност между големи, и приятелска сърдечност. Васил перфектно ползваше английски и испански. Това му позволяваше да бъде равностоен и да поднася нещата сериозно, но с хумор. Когато заведе Били Сароян на писателската почивна станция и го запита харесват ли му ястията, Сароян отвърна:
- Много, кюфтетата са като грамофонни плочи.
Тогава Васил отвърна:
- А шницелите като платноходки.
Васил поднесе на Чивър да му надпише "Уапшотови". Американецът започна, а Васил му каза, чакай, пиши на Васил Попов - българския Хемингуей. После Чийвър поиска "Корените" на Васил и го помоли да му надпише книгата. На Джон Чийвър - американският Чехов, от Васил Попов... Васил Попов беше изцяло свободен човек, изразяваше своето мнение по всички въпроси от сърце и открито. Но предизвикваше уважение и респект. Но завистта беше като кадифен плащ и непрекъснато покриваше слънцето. Когато го приеха партиен член, той сподели, че са му предложили поста на секретар по прозата.
- Чудесно, големи крила за полет!
На конгреса на писателите, който тогава се проведе в Народното събрание, Васил беше до мен и Димитър Вълев. В листата за управителен съвет имаше само няколко гласа, кадифената завеса вече беше започнала да го задушава. Той се изправи - блед и безмълвен, и пред всички напусна събранието. Не бях виждал толкова отчаян човек. Това беше огромно дете, преминало през Девня и мините, през полето и морето да напише брилянтни разкази за силните хора на бъдещето, а сега бавно се отдалечи от нас и след него оставаше на всяка секунда по капка кръв. Ранен тежко от завистта и нашата човешка непохватност да се ценим, да разберем, че никой не е повторим. Васил се отдалечаваше...
На Васил Попов дължа много. Той застана твърдо зад моите писания. На него дължа прякора си Тато. Той е мой гарант за членството в СБП. Ако Бог ми даде сили, ще се опитам да напиша за него нещо по-пространно. За опустошителния литературен огън, в който той изгоря...
Когато занесох мои разкази на Васил Попов в "Литературен фронт", вече бях печатал в "Наша родина" при моя първоучител по майсторство в разказа Леон Грубешлиев, илюстрирани от Александър Денков, и мислех въпроса за решен. Ще ми издадат след смъртта една книжка и толкоз...
Пред мен се изправи огромен човек, почти остриган, и ме запита какво ме води при него. Извадих разказ. Той го погледна и веднага ми съобщи, че литературата е за онези, които могат да страдат, препоръча ми бокса, борбата, дори каза, че от мен става добър дървосекач, а на литературното поприще ме чакат глад и разочарования. Отвърнах му остро, че неговата работа е не да ми дава съвети, а да прочете ръкописа. Той се съгласи и попита имам ли още разкази. Извадих няколко, той ги прибра и ми каза, че ще ме чака следващия четвъртък...
Когато отново отидох при него, той ме посрещна изправен и запита:
- Имаш ли още разкази?
Извадих папката и той прибра всичките, после по телефона поръча да запазят маса в ресторанта на писателите и ми каза:
- Моля те, чакай ме в шест пред ресторанта!
И нищо за моите разкази.
Долу беше събрал свои приятели писатели, наля чашите и вдигна тост:
- Искам да ви представя един писател - Тодор Велчев-Тато. При мен има над двадесет разказа, аз ще му ги пусна всичките...
В следващите години Васил изпълни обещанието си. Тук искам да кажа, че това не мина никак лесно. Повече от половината се изтъркаляха в страшна битка между него и мен. Аз правех варианти и ги носех, той четеше, нещо одобряваше, друго не. Мога и така да го пусна, но няма да бъдеш доволен след време, Тато, разбери предстои още бачкане, ти имаш възможности, затова ще те тормозя. Виждах пред себе си един страхотен треньор и една щанга, която колкото по я вдигах, той толкова повече тежести слагаше на нея. Така стигнах до един разказ, според него емблема - "Харпунът". И когато разказът излезе, аз виждах червата си разпилени по страницата на вестника, а той ми стисна ръката и каза: Това е твоят шедьовър.
Това го оповестявам с единствената цел да покажа как Васил Попов се отнасяше към всички свои колеги. Докато завеждаше прозата в "Литературен фронт", той пусна стотици разказвачи, различни от неговата естетика, Васил беше много широко скроен. Едва след като се запозна с моите писания, започнах да го чета. Според мен "Корените" е една от основните книги в нашата литература. Това драматично разпадане на селото и поглъщане на човешките съдби от големия град, авторът изобрази силно и страстно. Последовател на Хемингуей и Фокнър, Васил беше избягал от тях, но в гмуркането ги следваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Той страдаше, пишеше и пиеше, понякога много, но винаги трезвен, пренебрегнал материалното, живеещ спартански. Истински рицар на духа, пилееше всичко припечелено по жени и приятели. Типичен интелигент - мислеше повече за останалите, отколкото за себе си.
Според него хората бяха жертва на една държава, която не държеше особено на човешкия живот. Васил съчувстваше на тия, които бяха под земята, по тунелите, бетоновите възли, на полето, в морето, в операционната. В "Низината" има такава глава "Мъглата" - тук писателят прозря бъдещото крушение, изобрази драмата на строителството и социалната мъгла. И сега препрочетена, книгата ни пренася още по-убедително в социалната несправедливост на планетата. В "Това красиво човечество" даде предпочитание на трагичното, за него жертвата е смисълът на живота. И той я окриля. Това го извисява до Исус, Ботев, Левски, Вапцаров и Ернесто Че Гевара. Изобщо Васил беше венчан за трагичната съдба на човека... Той я избра и в личния си живот...
* * *
Понякога се питам кое е по-голямо - творчеството на писателя или неговата личност, която директно приковаваше предателството, блюдолизниченето и различните видове мерзост. Той беше едно голямо дете, вярваше, че ще настъпи Видовден и че ще се разплати с ония, които тровеха живота му. Затова пое смъртоносната хапка власт, която му подадоха. Усетил болката, се гмурна като ранен кашалот, дълбоко и по-дълбоко във вечността.
Сега е на брега на океана върху пиедестал, от който долитат като циклон словата му:
- Страдайте, до лудост страдайте!