Съдебната реформа – абсолютно безпредметен израз

Виктория Георгиева
Флагман.бг

А въпросът дали Сарафов е най-подходящият за поста главен прокурор е съвсем отделен и не от вчера е умело пренебрегван от същите загрижени днес за състава на ВСС
Вече повече от година, откакто на 12 юни Иван Гешев беше свален от поста главен прокурор, макар темата кой ще го наследи (Борислав Сарафов е временно на тази позиция) да е все така актуална, определено липсват горещите страсти, които породи както отстраняването на Гешев, така и мандатът му.

Старият нов прокурор

След като прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет (ВСС) взе решение за откриване на процедурата за избор на нов главен прокурор, временният изпълняващ длъжността Борислав Сарафов е фаворит за изкарване на пълен седемгодишен мандат. Но решението все още не е окончателно и трябва да бъде потвърдено от Пленума на ВСС.
Заспалите до този момент зимен сън ПП и ДБ призоваха настоящия Висш съдебен съвет да не избира нов главен прокурор, защото не притежава необходимите "демократична легитимност и интегритет“. Те внесоха и законопроект, който забранява на този ВСС да избира някой от т. нар. трима големи в съдебната власт – главния прокурор и двамата председатели на върховните съдилища.
Не бива да забравяме и че те – ПП/ДБ, се съюзиха с ГЕРБ и ДПС с оправдания именно, че по друг начин не могат да извършат така лелеяната съдебна реформа... и промените в Конституцията. Нямали друг избор. Какви ги сътвориха в основния закон на страната – всички знаем. А Великата съдебна реформа отново не се състоя, след като и Конституционният съд отмени промените в основния закон, свързани с Висшия съдебен съвет, намаляването на правомощията на главния прокурор, съкращаването на неговия и мандатите на председателите на върховни съдилища.
А въпросът дали Сарафов е най-подходящият за поста е съвсем отделен, не е от вчера и беше умело пренебрегван именно от същите, които сега са се загрижили, че с този състав на ВСС оставането му на поста е сигурно.

Няма Гешев, няма проблем!

Тази мантра беше дълго време повтаряна предимно от ПП и ДБ, както и от разни партии-еднодневки, които бяха решили, че през постоянното говорене по темата ще успеят да се доберат по-лесно до властта.  Накрая към тях се присъединиха ГЕРБ и ДПС, за които главният прокурор рязко стана неудобен, което окончателно предопредели развоя на събитията.
Години наред това беше и темата-трамплин за ДБ, които си градяха цялата предизборна реторика на нея. Самият Христо Иванов в голяма степен се утвърди като политик (което само по себе си е парадоксално и нелепо, но е факт) отново през постоянното говорене по този въпрос, на сцената изплуваха и лица, които ще бъдат запомнени единствено с нефелните си опити да покажат експертиза, каквато не притежават – например Надежда Йорданова.
Колко хора си спомнят, че на изборите през 2017 г. ДБ бяха събрали едва 2,96 %, а по-нататъшното им съществуване беше сериозно застрашено. Липсваше им за какво да се хванат, да намерят своите приоритети и да накарат хората да им повярват. И именно избирането на Гешев за главен прокурор им предостави отлична възможност – тяхното съществуване се легитимира.
През годините след избирането му се увеличиха и кандидатите да реформират съдебната система, което отново беше обвързано с махането му. Целта беше пределно ясна – овладяване на прокуратурата, която до онзи момент беше сравнително независима, особено откъм влияние от страна на (раз)градската (екс)десница и присъдружните им НПО-та, които отдавна вече бяха овладели съда.
Мантрата „съдебна реформа” никога не включваше съда, акцентът винаги беше върху прокуратурата – „премахване на поста главен прокурор”, „премахване на прокурорската колегия на ВСС” и прочее. Предложение за работещ механизъм за справяне с реалните проблеми в системата липсваше. Всичко се свеждаше до нечии тясно партийни и икономически интереси, които бяха застрашени.

Важните въпроси

Проблеми в съдебната система безспорно има, не са и малко, но не са от вчера, не са от идването на Гешев (а и него вече го няма), не са само в едно звено. Те – проблемите – ще се задълбочават все повече, защото за толкова години не са напълно ясно дефинирани, винаги са определяни само през тяснопартийните интереси, а особено в последите години дефиницията им е единствено през опитите да се овладее прокуратурата, което в голяма степен допринесе както за доразрушаване на доверието в системата, така и до компрометиране на институцията.

Проблемите са свързани и с неща, които не зависят от магистратите:

1. Некачествените закони, които се приемат от Народното събрание;
2. Кадруването на политиците;
3. Промените, които се правят от некомпетентни лица;
4. Липсата на ефективен контрол върху работата им;
5. Опитите да се заглушат гласовете на съдиите, прокурорите и следователите.

Разбира се, има сериозни дефицити сред самите магистрати:

1. Липсата на отчетност;
2. Корупцията;
3. Чадърът над някои от тях;
4. Спорните съдебни решения - макар под ножа почти винаги да е прокуратурата, най-сериозна вреда – дори и спрямо обикновените хора – нанасят съдиите с често безумните си отсъждания. Достатъчно е да вземем за пример дори сравнително безспорни дела, като тези касаещи пътните инциденти и обидно ниските присъди за виновните. После не бива да се чудим защо българинът няма доверие на съдебната система, което също е основен проблем;
5. Кадровите проблеми, макар за част от тях да не са виновни самите магистрати;
6. Мудната система, но отново с уточнението, че често това е вина предимно и отново на законотвореца, не на „изпълнителя”;
7. Влиянието на политически и/или икономически кръгове.

И ето, вече години наред съдебната реформа буксува. Нещо повече, изразът стана абсолютно безпредметен и предизвиква било смях, било подозрения, че става дума за опити за овладяване на системата. Каквото и в действителност се случва.
Няма и изгледи скоро нещо съществено да се промени – поне не докато под „реформа” се разбира случващото се в момента.

със съкращения