Ставаме една от най-бездуховните нации в ЕС

Иван Токаджиев е бивш зам.-министър на културата и бивш директор на БНТ. Понастоящем е председател на Федерацията на клубовете по изкуствата и културата в БСП. Художник-постановчик е на телевизионни програми, театрални, оперни и балетни спектакли в Русенската и Варненската опера, в Музикалния театър в столицата, Народния театър, театър "София" и други театри в страната. Реализира изложби в Германия, Австрия, Франция, Испания, както и в София, Русе, Пловдив и други градове.


- Скоро бяха публично разгледани културните проблеми в Плевенския регион. Какви са вашите изводи? 
- Проблемите, които съществуват на регионално равнище и в частност в Плевенския регион, се задълбочават. Те са в контекста на националната духовна криза, но има някои специфични елементи, решаването на които би могло да ни е от полза в осъществяването на нашата дейност и като дейци на културата и като хора, които можем да инициираме дебати с участието на законодателните органи на държавата. Ако е изключително важно смисленото и внимателно харчене на държавни пари, то когато има икономическа криза отговорността е десет пъти по-голяма. Парите трябва десет пъти по-прецизно да се разпределят, а не да се намаляват. В това виждам смисъла от понятието "национално-отговорна политика" в сферата на духовността и културата на България.
- Изработването на културна стратегия как би променило днешната ситуация в условия на криза в областта на сценичните изкуства?   
- Впрочем национална културна стратегия бе изготвена във финала на управлението на НДСВ, при министър Чилова - постулати, които не приемам за стратегия, но те бяха облечени в понятието, по което работиха големи светила. Все пак, за да докажем, че в културата е изключително важно да има приемственост, решихме да не ги отхвърляме  радикално и да казваме, че от нас започва летоброенето. Тези постановки носят и своите добри характеристики и продължихме да работим по тях. Обаче динамиката на промените в света, влизането на България в Европейския съюз, наистина изискват разработването на нова дългосрочна стратегия за развитието на българската култура. Тя е абсолютно необходима, защото ще преосмисли законодателната политика на Министерството на културата, а оттам и законодателните приоритети на парламентарно представените политически сили. Надявам се, че такава стратегия ще доведе до политически консенсус по постигането на вече фатално закъсняващи пренареждания на приоритетите в сферата на културата и образованието. Ние наистина ставаме една от най-бездуховните, най-некултурните нации в ЕС. Това, че сме най-бедните дори не е чак толкова фатално. Българинът е свикнал да оцелява, но без духовност той вече преминава в друго качество - не точно човешко.
- Какво значение ще има създаването на културна карта за България?  
- Изключително, защото тя ще бъде   взаимообвързана със създаването на стратегията. Тази културна карта ще даде ясната представа какво е необходимо, какво можем да дадем и колко то ще е съизмеримо в прякото ни участие в общия културен пазар на ЕС. 
- Разкажете малко повече за идеята.
- Културната карта трябва да бъде развита в две посоки - изследване на нуждите и потреблението на културен продукт и възможностите за създаването на такъв. Друг въпрос е, че той трябва да бъде и жанрово разпределен. Културната карта би ни показала и тенденции, които са опасни, но все още преодолими. До голяма степен ще проличи и промяната на етносната карта на България. Ще се види къде общностите имат малко по-специфични културни нужди. Смятам, че тази културна карта трябва да бъде задължително реализирана с най-дейното и пряко участие на Националното сдружение на общините. Защото те най-добре си познават проблемите. По този начин по-плавно ще се осъществи и политиката за децентрализация и в сферата на културата. Трябва да има баланс между продукта, който да образова и в същото време да не е само самозадоволяване на творческите потребности на отделен културен институт. Това може да стане с прякото участие на регионите и общините в страната.
- Досега имало ли е подобна карта у нас?
- Единствено карта на т.нар. културни коридори на България, които са в контекста на културните коридори на Европа. Тази карта ще даде възможност да се види къде културният туризъм може да бъде интегриран с живите изкуства. Христоматиен пример в тази посока е хълмът Царевец и фестивалните форми, които се провеждат на него и носят доста сериозни приходи на Великотърновската община и на самия обект. Много трудно се убеждават общините да участват и да финансират нещо, което не им носи веднага политически дивиденти. Само така на този хал, в който се намираме, можем да дадем нови възможности за устойчиво развитие на регионите, с добър културен туризъм, който се прави от добри професионалисти, артисти и музиканти, които не бягат в чужбина, за да изкарват хляба си, защото имат условия да останат тук.                      
- Как я виждате в перспектива? Кога започва да се прави?
- Вчера. Не трябва да има извинение с никаква криза, защото бележим изоставане, а влизайки в ЕС бяхме на по-високо и по-конкурентно равнище в сферата на културата и изкуствата, отколкото сме сега. Най-важното е в момента Министерството на културата да инициира началото на тази културна карта, която трябва да предхожда изработването на новата стратегия, да се очертаят тези тревожни индикациии, да се нанесат корекции в проекта за Закон за сценичните изкуства, който се подготвя и се очаква да влезе в пленарната зала. Трябва да има обществни дебати, които засягат най-вече хората в сценичните дейности, както и общините - потребители.               
- Въпросът за читалищната дейност също много сериозно трябва да бъде дискутиран...  
- Задължително е да се дискутира бъдещето на българското читалище като уникално явление в сферата на европейската културна идентичност. Много лесно глобалистите зачеркват читалищата и казват, че те са отживелица, която няма право на съществуване. Мисля, че необходимостта от читалища не е толкова в големите градове, където духовните нужди се задоволяват от културните институти - държавни и общински, а най-вече - в малките и слабо населени региони, в които единственото книжовно средище е българското читалище. Там то все още изпълнява тази мисионерска, възрожденска функция, която е била заложена още при неговото основаване. Българското читалище има прекрасната възможност да придобие и ново значение с т.нар. информационни центрове, изпълняващи основното право на българина (и като гражданин на държавата си, и като гражданин на ЕС) на пълен достъп до информация.
Тези информационни центрове могат да бъдат създадени на базата на читалищата, защото най-често тези средища носят в себе си и библиотечния фонд на региона. Само опростачването в сферата на политиките и културата може да доведе до тенденция за закриване на читалища. Там, където те не работят добре, където почти са се самозакрили или са подчинени в услуга на дребни търговски цели - там трябва да бъдат наистина преобразувани. Необходимо е да се направи равносметка на читалищния фонд, за да се види къде той функционално се използва. Но безхаберното заявление, че ще бъдат закрити читалища е родоотстъпно дело, както казва моят приятел Иван Гранитски. Трябва да има промяна и в Закона за читалищата, защото в него бяха заложени подводни камъни, които после вкараха търговците в храма. Читалищното дело само по себе си все още има право и е жизнено необходимо за българина!   
В заключение искам да допълня, че всички сме жертви на една сбъркана политика - като се започне  от потребителя, мине се през създателя (артиста, художника, музиканта) и безпомощния държавен експерт от министерството на културата и се стигне до самия министър!