Въздаяние за предателството винаги идва

Каза ми го наскоро един колкото голям писател, толкова и мъдър човек - Валентин Караманчев, че предателството се е пръкнало още при зараждането на човешкия род. Дори не подозират "черните души", преди да сторят своето злодеяние, че идва рано или късно възмездието, или както го нарича в едноименната си блестяща новела Караманчев - "Въздаяние". Някой високо над нас, или дълбоко в нас, въздава всекиму за стореното от него и зловещата му сянка ни следва цял живот. Но често въздаянието като че подминава този, който наистина го е заслужил с черните си дела, а се стоварва върху невинните глави на децата му. Както е записано - до девет поколения след него. Защото в народната памет и в свещените книги предателството на герой или на идея е грях, равен на убийството. Човек може да убие и случайно, но предателството най-често е съзнателно. 

В днешното ни жалко време предателството към политически убеждения изисква толкова усилия, колкото да захвърлиш използваната си и ненужна вече носна кърпичка. Същото, и по-лесно, е да предадеш мечта, дори за нея да бленуват милиони хора. Какво друго му остава на измамения народ, освен да изплаче болката си и да хвърли черна клетва като камък към предателите?! 

Ако някой отиде да запали свещ в черквата "Свети Георги" в Златолист и се поклони на гроба на Преподобна Стойна, може да надникне и в гробището зад стените на черквата. Там е погребан един, живял 106 години, най-обикновен човечец - нещо, което личи и от избелялата снимка на паметната му плоча. Той е прототипът на Караманчевия герой Божко Опълченеца - екзекутор, пролял кръвта на мнозина. Но оня горе му е дал столетие живот и шест години отгоре, за да изпита болката от възмездието по един от жесток по-жесток начин. 

Днес ще нарушим тертипа на "Черно на бяло". Предлагаме ви откъс от новелата "Въздаяние" на Валентин Караманчев, защото героите му и случилото се с тях не са художествена измислица. Можете да прочетете и част от магнетофонен запис на един позабравен днес български изследовател, етнограф, журналист и писател - Спас Попов, със 100-годишния  Димитър Попстаматов от известния род Попстаматови от легендарното село Пирин, недалече от гр. Сандански. Той разказва потресаващ случай на въздаяние от времето на турското робство в Мелнишко. Горката баба попадия - сърцето й се разкъсва между отмъщението и майчината жалост към две от дъщерите й, защото, ако посочи на Яне Сандански кои са предателите на зверски убития й от турците отец Стамат, това означава самата тя да ги направи вдовици. И оставя всичко на оня, който отгоре всичко вижда и въздава.

Из записа на Спас Попов с Димитър Попстаматов, роден в с. Пирин през 1896 г. (Личен архив на голямата българска народна певица Любимка Бисерова) 

...Турците разбрали какво свири бурията (тръбата - б.р.) - да не се пали селото, да спрат.

И това помня - турците почная да гасят.

...Татко [отец Стамат] е бил по крайовете с четниците. Тогава му казал Яне Сандански:

- Попе, вземи измести се в Стара България!

Яне казал даже и на тия, другите ръководители, що бея там. Та и тия трима души стават да бягат, да минат границата за Стара България. Татко, дедо Стойо и Постол... Отиват при нашите кози, при чобанина. Хващат брави, заклали ги и почнали да ги пекат - да имат месо за из път. Искат да си турят в чантите, че ке минат границата.

Татко имаше пет сестри, мои тети, лели. Двамината зетьове били много против татко, че е председател на революционния комитет. И против въстанието, и против татко, че на татко му тръгнала работата като предприемчив човек, имали говеда, много кози и овци. И тия какво ке направят? Научили се, че татко е избягал на овчарника. И пращат жените си - сестрите на татко - двамата ги пращат:

- Идете там при козите, белким го намерите. Да му кажете да се върне. Ние с турците ке оправиме работата, нема да го убият... няма страшно...

Спас Попов: Как се казват тия двете тети? 

Попстаматов: Едната Вела Влашка, а другата - Стоянка Ибришимова. Знам ги. И те одят и казват на татко:

- Така и така наръчая зетьовете ти, да се върнеш, да си дойдеш, че тука къщата ти ке иде, ке се разсипе, децата ти ке останат сираци - а ние сме четирма братя и една сестра.

Той им казал:

- Ке си дойда довечера, като се стъмни - у дома съм. 

А оня дядо Стойо и другарите му казват:

- Абе, попе, не се връщай ти, не слушай жените... Не слушай и твоите зетьове, те не ти мислят добро на тебе, те ти копаят гроб...

- А-а, я ке си ида до село... ке ида да видя как е положението...

И вечерта - отзад е гората - и той се спуска и слиза вкъщи. Влезе вътре, у дома, седна, майка му - баба, беше жива - от кюшето, ние тогава нямахме кревати и столове - лежахме на земята на рогозини, на черги...

Татко ме праща да ида при неговия дядо - на майка татко й. Праща ме да го викам, да дойде у дома, та татко да му наръчал да дойде у дома да чуваме стоката. Дядо се казваше Костадин Гегов.

Отивам я, ама с борина.

Почная ония да уговарят татко: къде си тръгнал, ние сме оправили работата с турците, няма да те гонят, така, така. Дълго време моабет. Единият изчезна, излезе навънка. Единият от двамата зетьове. А той къде да иде? През деня са пратили покана на турците в село Горно Спанчево да тръгнат, че поп Стамат ке се предаде. Говория, що говория и един по един си отидоя. И дядо Коста си отиде.

Арно, ама къде е акъло на жените? И на майка, и на баба? Прости жени. Защо не му кажаха:

- Тия хора те лъжат, попе, лъжат те! Стани си и бегай!

Дали рече да заспи - аскеро дойде, заградия къщата. Айде, съмна и почнаха да лопат по двора, да откриват керемидите, да се качват по покрива - искат да видят дали попа е вътре вкъщи. По едно време дойде началникът на турците - той е бил в конака. И кметът - коджабашията на селото - доадат на портата и коджабашията вика:

- Невесто попадийо, невесто попадийо! Тука ли е попо?

- Ами нема го, нема... по гората е...

А тия, турците, не веруват:

- А-а, тука е, мари попадийо, тука е... Знаем със сигурност!

Турците разбрали от зетьовете и го вардили. Почная да се мъчат да го изкарат, да го видят. И татко каза на майка:

- Мойта свърши, казва, излизам! Айде, сбогом!

Баба - напред, майка му, татко - по нея, и аз - най-отзад. Другите братя ги немаше. Баба отвори - ние тогава имахме дебели порти. Дебели врати, с железа. Отвори баба и се обеси зад вратата - едната порта отвори. Две порти са. И татко като стъпи на прага и вика на турците:

- Теслим! Теслим! Предавам се! Предавам се!

...И го закарват. Карат го един-два километра, мъчат го - косата му мъкнат, брадата му оскубват, всичко му снемат, простират го възнак и с камъни - колкото турци, толкова камъни намерихме върху него - удряли го по главата, размазали я и мозъко му бе изтекъл. Като отидохме ние на другия ден да си го прибереме - казая го къде е убит - и го намерихме окървавен, с разбита глава, размачкан.

Като председател на революционния комитет, убит от турците на пиринска земя - родителите ми решиха да го погребат на самото злодейско място. Там сега има голям паметник. После дойдоха Хидрото - направиха две магистрали в Горно Спанчево и в село Пирин и те помогнаха да се въздигне още по-голям паметник. Работниците, които живееха във фургоните, през свободното време разкопаха мястото наоколо, донесоха хубав камък и издигнаха достоен паметник на баща ми Стамат.

Спас Попов: Какво стана със зетьовете после? 

Попстаматов: Нищо не ги направихме. Яне Сандански върлуваше там още седем-осем години. На 1908 година стана Хуриет, младотурският преврат.

През тия години Яне Сандански, като идваше в село Пирин, минаваше зад нашата къща, понеже той спиеше на горния край на селото, имаше една стара къща на една баба Мария Язикова. Тя имаше трима сина, излезли на работа по Беломорието. По манастирите в Света гора. И тя сама. Къщата имаше три стаи и четата на Яне Сандански се побираше в нея. Безопасно - на края на село.

Двамата наши зетьове да станат на другия ден и да идат при козите. При овчаря, да си отберат четиридесет кози и да си разделят по двайсет на всеки. Чобаните ги видели и ги нахокали:

- Не ве ли е срам бе, предатели, вие предадохте дядо поп на турците, а сега сте дошли да му оберете сираците! Не ве ли е срам? Не ве ли е грях? Кой ке отгледа сега неговите сираци?

Навикали им, но бравите ги откарали.

Една вечер Яне Сандански доада (идва - б.р.) отдолу - ние стоиме пред къщата - придружен с двама-трима четника. Нашите комитетски хора тръгнали с него. Натам отива, при къщата на баба Мария. Яне Сандански се запря и вика на майка:

- Попадийо, кажи нещо за попа? Кой от село Пирин имаше умисъл да предаде попа на турците? Искаме да го накажеме - председателят на комитета защитаваше народните интереси...

Майка го погледна, погледна и вика:

- Остави ги, Яне! Нека от Господ да им дойде наказанието... то е по-тежко от твоя и народния гняв...

Мама не иска да изкаже нашите зетьове. А единият вървеше там и чу думите на мама, чу заканата на Яне - да накаже със смърт предателите. Предателят не остана в кожата си: лицето го промени, промени - ту зелено, ту бяло, ту жълто... Само майка да речеше:

- Я го тоя... вижте му какво е лицето...

Повече признания не беха нужни - Яне кеше да познае предателя.

- Я го, Яне, тоя дето върви подир тебе - той го предаде!

Ама изтърпе. Ние гледаме мама - тя какво ке каже. Не го предаде на Яне Сандански. Той разбра нейната воля и повече никога не я попита. Но искам да ти кажа възмездието, което сполетя тия хора: освободи се Пирин от турците, цялото село започна да мрази и заплюва двамата наши зетьове и скоро време те се парализираха. Съвестта или страхът ги загриза. И ела да ги видиш: имат синове, дъщери, внуци и правнуци - всички се изродиха, имат коли, отпуснати им по инвалидност. А нашето коляно - на председателя на революционния комитет - останахме здрави и читави, столетници сме... Двама се родиха - първите - направо сакати, друг си уби детето, двамата се парализираха и онемяха - не говореха изобщо до самата си смърт. Ето така ги наказа Бог, съдбата ли!

Мога да кажа имената на двамата ни зетьове, те са покойници, я съм около стоте години, от кого да се плаша, но не искам - нека в паметта на поколенията техните имена завинаги да се заличат, та да няма никъде и у никого място за проклетите предатели.

Из новелата "Въздаяние" 

Двутомник с избрани произведения на Валентин Караманчев, изд. "Синева", 2012 г.

...Изведнъж стана светло като ден. Гледа към него идва старица, приведена доземи. С два бастуна се подпира. Едвам-едвам пристъпя. Крачката - ден. Попита я:

- За къде си кренала, бабо?

- За Рожен, пътниче.

- Далече е, много е далече.

- Нищо, че е далече. Познаваш ли Божко Опълченеца?

- Познавам го, как да не го познавам. За какво ти е пък изтрябвал на тебе?

- Аз съм неговата орисия, съдбата съм му. Отивам да въздам според делата му.

- Като ти гледам крачката, може и да не го завариш или пък някой ще те изпревари. Той на много люде е борчлия.

- Видял ли си съдба да варка (бърза - б.р.), а винаги навреме пристига. Ако не го сваря, нали ще останат по него синове, внуци и правнуци. Трябва да си плати лошотиите. Ако не той, те ще платят.

- Какво е виновна челядта му?

- Да е мислил овреме.

...Понечи да стане. Бялото видело изчезна изведнъж. Озарените от светлина сипеи потънаха отново в мрак непрогледен.

***

Божко Опълченеца надживя Дражелко с цели двайсет и пет години. Неговата орисница го настигна и отмина, без да го пожали. Удари го в най-слабото място. В семето му. Затри го. Замлати чепатите си бастуни по меките черепчета на Божковите мъжки рожби и внуци.

Трима сина отимаха със Севда - все недъгави и улави и дамгосани от лоша болест - кръвта им не се съсирваше. Чепнеха ли си носовете, кръвта им не секваше с дни. Зъбче да им падне, неделя червено плюеха. Коляно да ожулят, цял месец със сухи пърхутки го налагаха. Петел да ги клъвне, раничките таяха като презрели калинки.

Първия син сколасаха да съберат с несретница като него. Роди им се мъжко. С глава като на попова лъжичка. Не се научи да говори. И неговата кръв не засъхваше. Брада пусна, а яхаше тояга наместо конче.

Божко и Севда опитаха за последно. Погоди се дъщеря - гиздава и читава. Израсна мома за чудо и приказ. Но ергенин от селото не се престраши да я търси. Пристана в далечно село. Със страх в сърцето и тя зачена. Роди се момиче. Свястно. Кръстиха го Севда. Престрашиха се с мъжа й за още едно. За проклетия момче се случи. Досущ като братята недъгаво, а и кръвта му същата. Още при първата рана бащата и майката оставиха кръвта му да се изцеди до капка. Повече за рожба не помислиха.

Божко Опълченеца проклинаше таксирата си. Питаше се защо Господ го мъчи още. Защо не го прибере да си почине. Защо казнилото му е дълголетие проклето. На преклонни години здрав и прав и на акъла си - слугуваше на уродливи.

Но най-вече му втръсна кръв да гледа, кръв да бърше и затъква. Що кръвчица чужда беше пуснал, доживя от кръвоточие да му се гади и повдига. Умря навръх сто и шестата си година. Не бяха му прикадили и третина и баба Севда го последва - беше на сто и три години. Тя, горката - бразда на семето прокълнато - понесе безропотно божия гняв, само защото се остави през една далечна, далечна сляпа неделя да я зажеглят пред светия олтар в един ярем с човека, който взе страха на баща й и насили нейната воля.