Морално признание

Официалните съобщения, които пуска прессекретариатът на президента, обикновено намират място в медии в почти пълния си обем. И не само защото са кратки. Редакциите смятат за важно запознаването на аудиториите си с позициите на държавния глава, пък оттук нататък имат свободата да правят каквито си искат коментари.
Когато в някое издание бъде изпуснато важно послание, първото, което идва наум, е, че това е станало неволно, случило се е в бързането по приключване на броя. Когато обаче не една, а повече медии загърбят една и съща позиция, очевидно причината е извън конкретната редакционна кухня. Налице е някакъв знак, който трябва да се забележи и анализира.
От прессъобщението за срещата на президента с ръководството на Българския антифашистки съюз тук и там е отпаднало изречението за неизменната позиция на държавния глава - още от битието му на партиен лидер, че българските антифашисти трябва да получат морално признание за приноса си в световната съпротива. Ако в началото на прехода борбата против фашизма у нас беше яростно отричана, сега като че ли се смята за неприлично да се говори за нея, камо ли пък да бъде оценена по достойнство. Безспорно бясната, особено в първите години, пропаганда срещу самата същност на нашата антифашистка съпротива е променила общественото съзнание, без да го доближи до истината. Стигна се дори да внушението, че у нас не е имало фашизъм. Това даже бе научно "доказано".
У нас кога ли нещо е съществувало в чист вид? Погледнато с логиката на антикомунистите, в България и тоталитаризъм не е имало до 1989 г. Имаше не една, а две партии, провеждаха се избори, властите бяха разделени, в последните години дори в местните избори имаше по повече от една кандидатура за съветническите места. Но този ъгъл на зрение е формален, той не разкрива същността на системата и преди, и след 1944 г.
Подобна гледна точка цели да прикрие фашистките закони, приемани от тогавашното Народно събрание, гоненията на евреите, макар че част от тях успяваме да спасим, преследванията по политически причини, отрязаните партизански глави, избитите деца, концлагерите, които младото поколение смята, че са атрибут на комунизма, защото не е наясно, че те водят началото си от времето преди 1944 г. В крайна сметка ние бяхме съюзник на нацистка Германия, а съпротивата срещу фашизма у нас се подкрепяше не само от Съветския съюз, но и от Великобритания и САЩ. Впрочем, на онези, които признават фашизма, но го смятат за еднакво зло с комунизма, ще припомня, че когато трябваше да решават на чия страна да застанат във Втората световна война, Великите сили избраха Съветския съюз.
Тъкмо благодарение на вътрешната съпротива на последвалите войната мирни преговори нашият принос в антифашистката борба беше зачетен и успяхме да запазим границите си. Ето защо е колкото невярно, толкова и безполезно, да се правим, че у нас не е имало фашизъм. Участниците в антифашистката борба трябва да получат онова морално признание, с което са уважени техните съратници в другите страни. Оскърбление за България е да се казва, че нашият народ единствен в Европа не е бил против фашизма.
Това признание е още по-актуално в контекста на вече немалко инциденти в днешно време. Има няколко случая на нападения върху млади антифашисти. Органите на реда като че ли не са способни да оценят адекватно тези конфликти. Това са спорове, преминаващи в насилие, не просто между две групи млади хора, а между два мирогледа. Подобна саморазправа говори за възраждането на крайна идеологическа вражда, на омраза и агресия. Това се съчетава с тенденцията, ако не за реабилитация, то поне с крайно снизходително отношение към издаваната нацистка и друга антисемитска литература. Нараства напрежението върху идейна основа. Налице са прояви на засилена нетърпимост по расов и етнически признак. Чества се дори рожденият ден на Хитлер, и то от общински съветници, каквото беше съобщението от Стара Загора. По тази наклонена плоскост съвсем очаквано се стигна и до изтупване от праха на искането за забрана на социалистическата партия.
Всичко това изисква бърза и точна реакция от страна на държавата, а не нейни представители да блестят с отсъствието в особено важни моменти като честването на 65-годишнината от победата на антихитлеристката коалиция. Нужни са и обществени дебати, защото националното помирение не може да се постигне с налагането само на една от гледните точки. То минава през прочитането на историята - и тази след 1944 г., и онази преди това, за която на мнозина им се иска да сме забравили.

Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info