Разумът срещу лозунгите на поредната безгрешна идеология

За да може една държава да запазва своята субстанция, независимо дали при това става дума за население, за бит, за култура, за икономика или за нещо друго, свързано, пето, шесто или десето, във въпросната държава трябва да може да се живее. Условията за живот собствено далеч не се изчерпват само с природните дадености. Уличните протести у нас свидетелстват именно във въпросната насока, а именно, че независимо от много благоприятстващите климат и природа в България става все по-трудно и направо невъзможно житейски да се оцелява.
Във безумния въртоп, наречен у нас

преход към пазарно стопанство

през годините, къде по-усетно, къде по-неусетно, потънаха и традиционно силното българско село, и съвсем нелошата ни промишленост. С други думи, изчезна онова, което ни беше основен, утвърден поминък. Вярно, на повърхността с пяната изплува келнерското битие, което обаче определено е доста под ръста на нацията и ако някакси я храни, го прави оскъдно и несигурно. Особено с оглед сметките, за които междувременно някои си присвоиха правото редовно безапелационно да ни предявяват за погасяване.
Пазарът никога не е съвършен. Перфектен пазар съществува само в мокрите сънища на пазарните фундаменталисти. В редица практически сфери пазарът просто отказва да действа или направо се проваля, сам по себе си деградира и се превръща в свой антипод, в един вид антипазар. Тук вече от обществото зависи дали въобще ще допусне частната инициатива до въпросните сфери, сиреч обществото трябва да прецени дали е възможно да се вложи достатъчно смисъл в евентуална приватизация и либерализация. А ако обществото реши, че визираният смисъл все пак е налице, то задължително трябва да съобрази как точно ще бъде осъществен нужният контрол, за да бъде предотвратен много възможният там произвол, неефективност и незаслужено обогатяване.
И при естествените монополи, и в образованието, и в здравеопазването, и при научните изследвания, и при много от финансовите услуги в това е проблемът: да не си назначаваме    
излишни посредници

и най-вече монополни такива, ползата от които ще е единствено за самите тях, докато от гледна точка на обществения интерес предварително може да се очаква нанасянето на голяма или на относително по-ограничена вреда.
Паразитирането придоби у нас през последното десетилетие и половина непоносимо широк размах. Паразитира далеч не само мрежа от новосъздадени и "утвърдени" частни структури и отделни лица, достатъчно често паразитира самата държава. По-долу приведените примери не претендират за изчерпателност, те може би най-силно бият на очи и най-осезаемо изчерпват жизнените сокове на нацията.
Тези дни премиерът прозря, че ЕРП-тата имат монополно положение и че продажбата им не е сторила друго, а ги е превърнала от държавни в частни монополи. Ситуацията в контекста следователно не е от трън та на глог, а от лошо към по-лошо. Защото отколе е изяснено, че държавният монопол може да бъде държан на по-къса сиджимка от частния. На колкото и големи безобразия доказано да е способна държавната бюрокрация, тя "технологично" трудно би могла да си позволи това, което ЕРП-тата ни разиграха през последните години с външните услуги и най-вече с консултантските договори. Продължаването на видимия и невидимия трансфер на печалби навън дефинитивно не е в синхрон с българските интереси въобще и с тези на българските пенсионери в частност. От истинската либерализация на пазара на електроенергия ни дели може би повече от десетилетие. Полезният за тукашното общество ход на този етап най-вероятно е одържавяването на ЕРП-тата, колкото и страшно и политически некоректно да изглежда такова действие.
Необходимото и злободневно

актуално преразглеждане

на досегашния тотално настъпателен приватизаторски подход обективно последователно ни води и до потребното рационализиране в други области, в които паразитните, есенциално непазарни посредници, са се окопали и дълголетно си живеят съвсем нелошо за сметка на потребителя. Покрай неволите с електричеството позабравихме примерно "плодотворната" дейност на концесионера на водата на софиянци. Или пък за обрастването на топлофикациите с гроздове от фирми за топлинно счетоводство. Всичките такива и подобни съществуват и печелят на наш гръб и ако бъдат елиминирани току-виж при съответна регулация, това би повлияло в посока надолу и на сметките, които сме заставени да плащаме.
В печата преди броени дни се прокрадна без коментар съобщението, че депозитната база на българските търговски банки почти се била изравнила със сумата на кредитните им активи. Какъв точно се оказва тогава смисълът от почти тоталната, идеологически солидно подплатена, състояла се разпродажба на системата на чуждестранни лица? Това, че те, както се уверяваме, дълголетно се ограничават с посредническа роля и превеждат печалбите си зад граница? Свеж капитал отвън нито се чува, нито вижда през кризата. Да оставим настрана късогледата пагубност на факта на картелното повишаване на лихвените нива до степен, разоряваща безвъзвратно местния бизнес. Нещата явно и тук плачат за държавна регулация и директна намеса, и то, забележете, преди да е станало прекалено късно.
И тъй като по-напред в текста споменах, че не само частни структури паразитират, дайте отново да се върнем към т.нар. синя и зелена зона в столицата. Упорито въведени,

въпреки протестите

и въпреки вървящите съдебни процеси, въпросните зони с функционирането си повдигнаха ред допълнителни въпроси. Примерно защо стартират в осем, а не в девет часа? Просто, за да се пречи на столичани спокойно да си вършат работата с колите сутрин, да отидат на работа и да си заведат децата на училище. Същото може да се каже и за крайния час, защо не шест, а седем часът? Просто, за да има един допълнителен паразитен час и софиянци да не са в състояние без проблеми навреме да се приберат вкъщи. И защо на обед да няма по един час гратис пред училищата, за да бъдат избегнати постоянните сблъсъци между "органите" и хората, прибиращи децата си от занятия? Паразитно е собствено и това, че се събират паркинг такси в синята зона в събота, когато хората ходят по магазини, а професионалният трафик е минимален. И отново и отново възниква въпросът, защо след като постоянното паркиране "по адрес" на улицата в центъра се смята за услуга и се заплаща с годишен стикер, то паркирането в "Люлин 5", да речем, е безплатно. Второто не е ли също "общинска услуга". И на какво основание един граждани биват дискриминирани за сметка на други? Свидетели сме на някакъв особен, избирателен, един вид, паразитизъм.
Трудна работа е да се нагласи едно общество към относително разумно пазарно битие, особено когато почти пет десетилетия е изкоренявало самата идея за пазара. Но задачата не е "мисия невъзможна", трябва само да се следват не лозунгите на поредната винаги права идеология, а повелите на здравия разум. Което в България обаче се оказва най-трудно, защото винаги отнякъде изникват някакви финансирани незнайно откъде лица, които предварително знаят отговорите на всичко въобразимо и невъобразимо във вселената. И такъв тип отговори са най-често погрешни.