Незабравими стихове от Петър Анастасов

В полунощ

В полунощ ще си взема трикракото столче

и ще седна край Млечния път.

Аз опитах от всички наслади и повече

не желая да служа на своята плът.

Поживях на земята, за нищо не плача -

само дето пропуснах да бъда щастлив.

Но ще бъда навярно, когато палача

се надвеси над мене добър и вежлив.

И навярно под лудата лунна секира

ще усетя в един възхитителен миг,

че човекът се ражда, когато умира

и с това е безсмъртен, с това е велик.

Аз отвикнах от близкия край да се плаша,

много свои неща не довърших докрай,

но докрай ще изпия отровната чаша,

а пък вие решавайте - ад или рай.

А сега ще запаля цигара от горест,

обгорен от поредната земна беда

и ще хвърля кибритена клечка отгоре,

а пък долу ще мислят, че пада звезда...

---------------------

Бяла въздишка

И този сняг ще мине,

невидим ще изчезне,

в невидимите бездни

на идните години.

И само от картини,

рисувани по памет,

наивно ще ни мамят

рисувани снежинки.

Въздишката ти бяла

над преспите ще литне,

ще стопли някой скитник,

а ти ще зъзнеш в шала.

И аз ще зъзна също,

с очи, за тебе слепи.

Ще стопли чужди шепи

въздишката ми бяла.

Може би това е,

вълшебството, което

остава под небето

след всеки сняг нетраен.

-------------------------

***

Както те обичам и в съня ти влизам

с времето, което между нас тече,

ще ми скъсаш копче, в бялата ми риза

ще запее тънко влюбено щурче.

Както те обичам и щурчето пее

в космоса на моя милостив таван,

ще пропука съчка и ще остареем,

без да знаем с тебе за това.

Както те обичам и подобно спазъм

старостта ни праща своя стар сигнал,

ще умрем за малко, но ще се запазим

в тоя свят каквито бог ни е създал.

Както те обичам, може би се вричам

на звезда, която свършва своя ход.

Може би умирам, както те обичам,

но смъртта е също форма на живот.