Личности и съдби
Незабравими мигове с баба Елена Вапцарова
Тя ни пренесе в обикновения на пръв поглед, но рядко драматичен житейски път на своя непрежалим Никола
/ брой: 235
Течеха забързани майските дни на 1958 г. Често ни навестяваха обичайните пролетни дъждове, но слънцето не се плашеше от небесните набези и макар и плахо, боязливо, се прокрадваше през облачните завеси, за да напомня, че не ни е изоставило и забравило. Това окуражи нас, студентите от Пловдивския учителски институт, и предприехме екскурзия до Рилския манастир. На връщане минахме през Банско, което ни примамваше с възрожденската си романтика и с факта, че тук бе родното място на Вапцаров. Немалка заслуга за това имаше и преподавателката ни по литература Филипа Тороманова, която нерядко ни връщаше към огненото творчество на поета и самопожертвувателния му всеотдаен житейски път. Затова отхвърлихме настойчивото предложение на директора ни Гочо Илиев да посетим най-напред любимата му Байкушева мура, а след това да се запознаем със забележителностите на това китно градче в Пиринския край. И нетърпението скоро ни изсипа пред родната стряха на поета легенда.
Беше 22 май 1958 г. С огромно вълнение и любопитство разглеждахме неговия двукатен роден дом, превърнат от признателна България вече в един от най-посещаваните ни музеи. И това не беше случайно. Авторът на "Моторни песни" беше нашумял като творчески и житейски подвиг не само в родината си, но името му се произнасяше с преклонение из много кътчета по света. А за това определена заслуга имаше и легендарната Долорес Ибарури - ръководител на Испанската комунистическа партия, една от най-уважаваните жени на нашата планета. Завладяна от борческата поезия и героичен живот на първородния син на баба Елена Вапцарова, тази доблестна дъщеря на испанския народ предложи големият българин да бъде удостоен посмъртно през 1952 г. с най-голямата международна награда на Световния съвет на мира.
Прекрачихме трепетно невисок праг и още с влизането ни посрещнаха с открита, добронамерена любезност сестра му Райна и неговата майка - баба Елена Вапцарова. Музейната експозиция тогава беше разположена само на първия етаж на тази сравнително малка стара възрожденска къща. Но в замяна на това пък разказваше на посетителите и гостите най-интересни и значими моменти от твърде съдържателния и красив житейски път на големия поет и човек. Езикът на гледащите ни уж безмълвни фотографии, документи, ръкописи, вещи, до които се е докосвал вдъхновеният и неповторим творец, е наистина силно изразителен, впечатляващ, но много по-силни и въздействащи като че ли се оказаха думите, живите спомени на майката. Тя ни покани на втория етаж, в неголям, но уютен вестибюл, пред скромната си стаичка, в която все още живееше и витаеше духът на безсмъртния свят на някогашния млад и духовит моряк. Тази средна на ръст жена, облечена в местна народна носия, нямаше вид на рухнала старица от третата възраст. Нищо не издаваше нестихващата й горест от тежките преживелици. Приседна на малко столче сред нас, а ние, втренчили нетърпеливи трескави погледи, не откъсвахме любопитни очи от изстрадалата, простичко облечена, но с интелигентно излъчване домакиня. По израженията, с които я бяхме дружески обгърнали, усети целта на посещението ни и без да чака въпроси, отприщи спокоен и уверен глас, а ние, разбира се, само това и чакахме. Потънахме в замислена тишина.
Тя бързо ни пренесе в обикновения на пръв поглед, кратък, но рядко драматичен житейски път на своя непрежалим Никола. Напрягах слух до краен предел, стараейки се да уловя и запечатам всяка нейна мисъл, потапяща ни в интересни детайли от един бурно извървян живот. Тонът й беше балансиран, гласът й не познаваше обичайните след толкова трагични душевни сътресения униние и скръб. Но в замяна на това думите й не скриваха нестихващата обич и гореща привързаност към голямото дело на Никола, както тя го наричаше. Стана дума и за по-малкия й син Борис, дъщеря й Райна и рано овдовялата й снаха Бойка. За последната и една лоша думица не отрони, с каквито се опитваха да я обсипват някои недобросъвестни люде по онова време. По всичко личеше, че тя скъпеше името на Бойка и повече от родна майка бранеше нейната чест и достойнство. Пък и снахата, която работеше като кореспондент на БТА в Москва по това време, винаги се е отнасяла като рядко интелигентен човек, с много уважение към майката на своя рано загинал съпруг.
За отбелязване е, че баба Елена, природно интелигентна, беше човек със здрава нравствена култура и висок морал, беше чужда на прибързани, лекомислени, емоционални хорски приказки. При нея всяка дума беше обмислена, премерена, казана на място. Разказът й беше лишен от излишни и ненужни емоции, но грабващ, убедителен, особено вълнуващ, наситен с най-силно въздействащите стихове от уникалните "Моторни песни". Останах изумен от невероятната й памет - знаеше наизуст цялата поезия на своя син, тя просто живееше с нея ден и нощ. Имаше страхотна дежурна мисъл. Слушах и се възхищавах на феноменалните й човешки възможности. Умело подкрепяше всяка своя мисъл с най-подходящите стихове от творбите на поета. Говореше и сякаш съпреживяваше със смълчаната млада аудитория отново неговия житейски и творчески път. Бяхме потънали в сладък захлас като малки деца, наострили слух като сърнета в стремежа си да не изпуснем нито миг от напрегнатото битие на сина й. Пред очите ни оживяха нелегални явки, потайни срещи с Цвятко Радойнов и други партийни функционери, ревностното участие в Соболевата акция през 1940 г., арестите, разпити в полицията и злополучният съдебен процес, ужасната смъртна присъда. Всички са обзети от неудържима тревога от надвисналата смъртна угроза над всеотдайния антифашист. Грозната вест разтърсва дома им, никой не може да си намери място и се чудят как да го спасяват. Близки, приятели, другари, съмишленици хукват да тропат по бездушни врати, ала "отнийде взорът надежда не види". Баба Елена хваща пътя за София, за да търси помощ и избавление от двореца. Горката женица все още е хранела някаква неугаснала надежда, че цар Борис се е познавал със семейството им и ще се намеси за вразумяване на самозабравилите се палачи. Опитала се да се добере до Величеството, но "народният" монарх, като разбрал кой и за какво го търси, наредил на своите помощници да й предадат, че отсъства. Попарена е и сетната оцеляла искрица в потъналата й в жесток и неумолим ад душа. Нозете й се подкосяват, пред очите й притъмнява от връхлетялата я безмилостна безпомощност. В тези мигове, когато майката ни докосваше до шумно афишираната добронамереност и хуманност на короната, по лицето на мнозина се изписа мрачната сянка на напиращото в гърдите гневно възмущение. А гласът на развълнуваната домакиня, по навик равен и спокоен, рязко повиши тон, изразявайки разочарование и огорчение от първородния син на Кобурга. А човекът зад решетките милост от никого не е просил и не може да си позволи да се себеунижава пред бездушните властелини, лишени от съвест и морал, и ако трябва да умре, ще умре по ботевски с другарите си. От гърдите й обаче се изтръгна тежка въздишка, когато ни отведе пред зейналите смъртоносни тунели на гарнизонното стрелбище в столицата, където на 23 юли 1942 г. рухва прострелян за своите скъпи идеали този свиден син на Банско и родината ни. Всички бяхме настръхнали. Остри тръпки плъзнаха по гърба ми, в главата ми сякаш заотеква злодейският крясък на безчувственото олово. А очите на баба Елена Вапцарова издайнически плувнаха в гореща мъглица, когато започна да оглася с пресипнал от болка глас неговото последно заветно стихотворение "Предсмъртно". Обгърнах с натъжен, замислен поглед младите си сподвижници, всички бяха сковани, погълнати от тягостно безмълвие. Очите на мнозина бяха овлажнени, онемели, изоставени от обичайния им светъл младежки блясък.
В днешното ни трудно и объркано, бездуховно съвремие съм се връщал неведнъж към тази трогателна ретроспекция и продължавам да недоумявам, че под българско небе все още се намират недобросъвестни и безразсъдни наши сънародници от нравственото подножие, които си позволяват да го подлагат на срамни и унизителни интерпретации в творчески и житейски план. И за жалост това недооценяване и пренебрегване на житейския му и творчески подвиг продължава недопустимо да се дирижира от високите етажи на днешната власт. С настъпването на т.нар. демократични промени безумието изхвърли от учебниците най-силно въздействащата му социално-гражданска поезия. По всичко личи, че усърдните реставратори на капитализма у нас се страхуват от истинския, големия Вапцаров. А безсмъртният автор на "Моторни песни" е толкова нужен днес, повече от всякога, на сегашната объркана и безпътна млада България. Никой няма право да ни лишава от онова, с което можем и трябва да се гордеем, от недостижимите върхове на българската нация!