Скоро ще нарисувам любовта - тя ще е грозна, мръсна и истинска

Господ е доста щедър към някои хора – изсипал им е доста таланти. Типичен пример: колегата Валентин Иванов-Кардамски. Той е много кадърен журналист и художник, а в последните години   Поредната изложба на уникалните му картини (рисува с подръчни средства – мистрии, маламашки и др.) ще бъде открита на 17 октомври в 18:30 ч. в българския културен център в Лондон. Това е чудесен повод за разговор с него.


-    Къде си учил, Валентин Кардамски –  в Художествената академия, или в Журналистическия факултет на СУ „Св.Климент Охридски“?
-    Не позна. Завършил съм специалността индустриален дизайн в Русенския университет „Ангел Кънчев“. В нея бе заложено изключително много рисуване, а също и много математика. Аз съм инженер от гледна точка на индустриалния дизайн.
-    А от гледната точка на представите за послушни деца какъв беше като малък?
-    Категорично не бях послушно дете. По-скоро бях буен. Родителите ми имаха много проблеми с мен. Учителите ми – също. Това, че бях отличник, съвсем не означава, че не съм бил най-буйният в класа. Рисувах още като малък. Майка ми често казваше: „Олеле, какво дете имам, хвана молива още на прощъпалника и не го пусна!“.
-    Имаш ли поразийки, свързана с рисуването?
-    Рисувах върху всички възможни картони и хартии вкъщи, включително и върху документи на родителите ми, което създаде голям проблем. Защото използвах едновремешните флумастери, които нямаха измиване и изтриване. Извинявам се на майка ми и баща ми за поведението си, за това, което съм им причинил. Давам си сметка колко трудно им е било.
-    Семейството ти от Кардам ли е?
-    Да, от Кардам сме. В казармата започнаха да ми казват Кардамския и оттам всички приятели ме назовават така. Реших да запазя като творчески псевдоним това име, защото много ми харесва. Някои хора се срамуват от прякорите си, понеже не са добри, а аз си харесах моя – свързан е с родното ми място.
-    В родното си място ли завърши средно образование?
-    Да. Завърших хуманитарна гимназия с усилено обучение по литература. Но обичах физиката повече от литературата. Явявал съм се на национални олимпиади по този предмет. Наблягах на релативистката физика.
-    Мога да оценя това, с което си се занимавал, понеже съм физик. Релативистката физика е доста трудна материя.
-    Като ученик не стигнах до квантовите дълбини, понеже тогава те не бяха толкова популярни, както сега.
-    Кой вятър те отвя първо в журналистиката?
-    В един разговор с баща ми казах, че искам сам да се издържам. Той уважи решението ми. Исках да се докажа на света и да водя самостоятелен живот. Излязох от общежитието. Бях спечелил пари като общ работник. Намерих си квартира и потърсих работа. Явих се на конкурс за репортер в русенския регионален радиоцентър, поделение на Българското национално радио. Спечелих конкурса заради знанията си, заради добрата си обща култура - четях много вестници – тогава нямаше интернет, гугъл, сайтове. А и звукорежисьорът бе категоричен: „Този младеж няма потъмнения в речта“. Казаха ми да се подготвя да чета новини. Това стана още същия ден.
-    Добре ли се справи?
-    Имах проблем с дишането и шефът ме настъпи по крака, за да ме стимулира - изчетох новините на един дъх. След това станах репортер. А в даден момент се преместих в местната телевизия. Когато дойдох в София, продължих журналистическата дейност.
-    Впечатляват ли те някои  български журналисти и с какво?
-    Много сложен въпрос. Има доста журналисти, които ме впечатляват – всеки с нещо. Сашо Диков ме впечатлява с агресивността си. Люба Кулезич ми харесва, защото има дълбочина на мисълта, умее да дълбае. Дори Коритаров ме впечатлява – той се подготвя добре за предаванията си. Много съм впечатлен от Кеворк Кеворкян и Любо Кольовски, които са не само талантливи, но и оригинални.
-    През периода, когато се занимаваше с журналистика, не те ли човъркаше желанието да свърнеш в друга улица – към рисуването?
-    В Русе правих изложби. Там бях не само журналист. Работих като конструктор в местната опера. Направил съм декорите на всички постановки.
-    В София с каква журналистика започна да се занимаваш?
-    С електронна – бях телевизионен водещ. После работих в медийната група на Делян Пеевски. Тогава все още се правеше журналистика.
-    А сега прави ли се журналистика? Имам предвид истинската журналистика.
-    В момента българската журналистика е заложник на себе си, защото години наред се опитваше да бъде угодна. А угодна е, когато бъде купена. Когато журналистиката бъде купена, загубва свободата си. Щом загуби свободата си, вече не може да е независима и да бъде истинска журналистика. И още: между журналистиката - от една страна, и независимостта и свободата - от друга, трябва да има знак за равенство. Тъй като такъв знак сега няма, журналистиката е в окови. В очите на много журналисти съзирам притеснението, че виждат себе си в огледалото такива, каквито са. Давам си сметка, че издържат семейства, но ако не харесват себе си в огледалото, как гледат децата си в очите – това не ми е ясно.
-    А ясно ли ти е кои твои гафове са повече – в журналистиката, или в рисуването?
-    В рисуването са повече. Защото то е емоция. Когато рисуваш и започваш нещо ново, няма как да не сбъркаш. Аз много рядко харесвам мои творби. За да бъда доволен от дадена картина, в нея трябва да има нещо ново. Ако платната повтарят себе си, ако всяко ново повтаря предходното, накрая отиват в огъня, или биват нарязани.
-    Много картини ли си хвърлил в огъня, или си накръцкал?
-    Много. Не ме интересува, че хората може да ме сметнат за луд. Оценката им ми е важна, но ми е по-трудно да впечатля себе си, отколкото тях. Както музикантът долавя фалшивите си тонове, така и аз не мога да бъда впечатлен, ако не съм достигнал стремежа си, ако образът не пулсира.
-    Кого не би желал да нарисуваш?
-    Няма човек, когото не искам да нарисувам. Но спирам да рисувам действащи политици. Изключение бих направил единствено за Сергей Станишев, защото предишната ми изложба бе за българите от последния век, които са променили България след влизането в Европейския съюз – той е сред тях. Другият политик, когото вече съм нарисувал, е почетният председател на ДПС. Той е създал доктрината на политиката, която запази етническия мир в България. Малко са родните политици, чиято мисъл е толкова дълбока. Действащите в момента политици избягвам да рисувам, защото те все още събират своите цветове.
-    Цветове на политиците ли?! Какво имаш предвид?
-    Когато рисувам, търся не само приликата на образа със съответния човек, но и цвета – всеки човек има свой цвят и той се променя с времето. Някои от цветовете може да станат по-бистри, други – по-мътни. Людмила Живкова, която не нарисувах, бих направил в бяло – в нея има такава ефирност, такава чистота, каквито не съм срещал при никого, освен при покойния дядо Добри.
-    Какъв е настоящият цвят на Бойко Борисов?
-    Той е комбинация от много цветове. В самото начало образът му бе много по-изчистен. Страхувам се, че ако продължава да смесва цветовете, ще стане една...
-    ... ще стане мазало.
-    Прекалена амалгама, в която няма разлика между цветовете. Като го гледам, усещам умората му и се страхувам, че в един момент той може би ще остане само един контур.
-    Контурът не предвещава бляскаво бъдеще, нали?
-    Независимо от това дали Борисов е харесван, или недолюбван, той е неотменна част от българския политически живот. Един ден навярно ще го нарисувам. Това ще бъде много уморен портрет, много контрастен образ. Десет години на върха на българската политика е много време и е амортизиращо. Не гарантирам, че Бойко ще хареса портрета си. Не търся одобрението на тези, които рисувам.
-    Рисувал ли си Корнелия Нинова?
-    Не.
-    Не спомена нищо за цвета на почетния председател на ДПС.
-    Ахмед Доган има неистовия стремеж да запази вътрешната си чистота от всички опити да бъде оцапан, да бъде сапун в ръцете на всеки, който иска да измие собствената си мръсотия. У нас много хора не си дават сметка, че за да си чист, не може да си измиеш ръцете с нечия съдба, с нечий личен живот. Такова измиване не те прави по-чист. Прави те привидно по-спокоен, но си оставаш все така гнил и мръсен. Ако искаш да си чист, първо трябва да измиеш ръцете си със себе си. При Доган ме кефи това, че въпреки всичко е успял да съхрани онзи чист образ на детето у себе си, независимо от живота, който го е принуждавал да бъде краен в някои отношения.
-    Пробвал ли си да нарисуваш любовта?
-    Любовта ще я рисувам скоро, защото започвам новия си цикъл - „Сътворението“. Тя според мен не е най-бистрото нещо. Смес е между много цветове, между много емоции. Любовта е като раждането - съпроводена е с много болка. Защо всяка майка обича детето си? Защото излиза от сърцето й с болка. То й коства плът, болка и страст. Картините, които ще направя в следващия цикъл, няма да са за тази любов, която хората са свикнали да виждат. Тя ще е грозна, мръсна и истинска. Изобщо не ми пука дали някой ще говори, че това не може да бъде любов.
-    Има ли неща, или хора в твоя живот, които  са свързани с мръсотия и съжаляваш, че си се докоснал до тях?
-    Може би фактът, че съм се опитвал да бъда лоялен към много хора, но това не е оценено, е в основата на някои мои грижи. В нашата държава няма дефицит на кадри, както се говори напоследък. Има дефицит на лоялност и на чистота. Вече никой на никого не вярва. Ако даден човек опита да бъде лоялен, това се приема като слабост, или като подмазвачество. За съжаление дефицитът на лоялността уврежда обществения живот и отношенията между хората. Проблемът на трийсетгодишния ни преход е, че бяха унищожени ценностите и най-вече бе унищожена преценката – да осъзнаеш, че даден човек е ценен, защото е принципен. Главната задача на сегашните политици не е да направят хората богати, нито пък е демографската криза, която е следствие от срива на ценностите. Главната им задача е възстановяването на ценностната ни система – да станем по-принципни, по-чисти, по честни. Ако направим това, ще бъдем художници, нарисували картината на България такава, каквато искаме да бъде.

Елизабет Втора

Майка Тереза

Мадона

Мария Калас