Поезията на Смирненски - воля за борба

1. Братчетата на Гаврош
В албума ми от студентските години в Русе съм запазил една снимка на две боси циганчета. Направи я състудентът ми Емил Цветков пред Окръжната библиотека. На гърба на снимката съм написал четиристишието:

Какво им даваш от разкоша си
- ти - толкоз щедър към едни,
а към бездомните гаврошовци
жесток от ранни младини?

Гледката, пред която стоях в онази далечна година, гледката с тези безкрайно тъжни и жалки деца, бе непредаваема с думи, затова помолих Емил да я запечати на фотолента. Може би такава е била картината и пред очите на Смирненски, когато пише стихотворението "Братчетата на Гаврош". Едно стихотворение, което и днес има потресаващо въздействие. Едно стихотворение, което не мога да забравя!
Нима тази печална картина не наблюдаваме навсякъде и днес! Преди повече от двадесет години видях за пръв път човек да излиза от кофа за боклук и то не къде да е, а пред Министерството на труда и социалната политика до Централната баня. От прозореца ми в квартал Дървеница в онези първи години на т.нар. "преход към демокрация" една сутрин преброих 11 (единадесет) души - млади и стари, един след друг да ровят кофите за боклук...

Ний всички сме деца на майката земя,
но чужда е за нас кърмящата й гръд...

Излишно е да казвам, че Христо Смирненски ми е бил от ученическите години и до днес любимия поет. Той бе и остава любим поет на поколения българи, защото като никой друг изразява въжделенията на онеправданите. А те през десетилетията и вековете стават все повече!

2. Уличната жена
На 3 ноември 1926 г. Антон Страшимиров  пише във вестник "Ведрина": "Христо Смирненски още в първите си творчески стъпки търси орисания двойник на поетското сърце - възторжеността на женското сърце. Търси я, разбира се, около себе си - пред бежанските бордеи, т.е. по калните улици на тъмните крайни квартали".
В стихотворението "Уличната жена" Смирненски описва с голямо психологическо проникновение падението на жената в капиталистическото общество, създаде образа на българската Фантина. Не ви ли побиват студени тръпки, когато четете следните редове:

Мизерията залюля те в свойта люлка
при първите лъчи
и на живота под фалшивата цигулка
танцуваш ти с разплакани очи...

През 1913 г., когато гърците подпалват Кукуш, семейство Измирлиеви напуска града и след десетина дни пристига пеша като бездомни бежанци в София. Излишно е да описваме, че никой в столицата не ги посреща, че от малък поетът е не само свидетел, но и участник в социалната трагедия. Как да не реди:

Нощта е твойта мащеха неумолима -
безрадостна и зла,
последний нарцис на душата ти отнима
и свлича те по черни стъпала.
Под блясъка на електрическите лампи
празнуваш вечен грях
и смееш се така, че ти сама едвам би
разбрала болката на своя смях.

Тази страшна истина може да постигне само поет, който гние в бежански бордеи... "Поставете в самата си душа - ако още можете! - погазената улична жена пред нейното детство и постигнете ужаса на бездната, която ви разкрива пролетарският поет" - пише Антон Страшимиров. Вдъхновението на 22-годишния с прогнили гърди поет идва от крайните квартали, от разкапания от удоволствия и разяден от социални контрасти столичен град.

3. Трите изгори
За огромното творчество, което Юношата създаде, има огромно количество критическа литература. Кой знае защо, с много малки изключения, изследователите не са разглеждали интимната му лирика. А тя, интимната лирика на поета, е и политическа лирика! Нима има истинско творчество без любовта на твореца в живота? Ще ми се да цитирам отново Антон Страшимиров, който дава пример с Христо Ботев и стихотворението "До моето първо либе". Големият писател и народовед твърди още, че "никое обществено движение не е жизнено, щом в него не са ангажирани жени и поети". И при Смирненски най-острите социални сюжети са преплетени с дълбоки интимни мотиви. На малцина от четящите обаче са известни някои факти около най-ярките стихотворения на поета "Червените ескадрони" и "През бурята", които публикува за пръв път в списание "Червен смях" - първото на 3 септември 1920 г., а второто - на 6 януари 1921 г.
В спомените на съвременниците му виждаме Христо като "много скромен и срамежлив" и в същото време "лудешки весел и безгрижен; свръхчувствителен - страдащ дълбоко, преживяващ любовните трепети". В поезията си - нерядко се изживява като бохема: дръзки закачки към ученички и слугини. Още в първата му книжка "Разнокалибрени въздишки в стихове и проза" (1918) срещаме закачки от рода на:

Ветре, духни, разхлади
потните чела!...
Развей, ти, из градини
рокличките бели,
та да блеснат пред очи ни
тез крачка дебели!

Три са момичетата, изгорите, за които има спомени, че Юношата се влюбва:
Първата е "синеоката девойка" Пенка Михайлова. Нарича я Лорелай, но не се осмелява да й открие любовта си. "Той беше стеснителен и не даваше външен израз на чувствата си - споделя Пенка Михайлова пред литературната историчка Елена Димитрова. - Като ме видеше, изчервяваше се, подаваше ми свои стихотворения, придружаваше ме няколко крачки и си отиваше..."
Втората му изгора била Пенка Генджева - "едно интересно, замислено момиче". На нея измислил прякор Задумич. Тя била съученичка на сестра му и често ходела у тях. В спомена си "Дружба с Христо" Пенка Генджева пише: "Познавам Христо Смирненски от 1917 г. Като ученичка в гимназията четях в тогавашните хумористични списания и вестници негови творби. Аз и съученичката ми Невяна Липошлиева разбрахме, че Ведбал е брат на нашата съученичка Надежда Измирлиева. Тя ни запозна с него. През тази година с него бяхме само обикновени познати. По-близките ни връзки започнаха през 1918 г., особено след Владайските събития..."  Невяна Липошлиева допълва: "Христо обичаше да кръщава познатите си с имена на Хамсунови герои: мене - Евдарга, Пенка Генджева - наричаше Задумич и я сравняваше с героините от "Госпожа Грижа". За него бяхме просто другари. За любовта Христо се изказваше с насмешка... Шегуваше се, а в сърцето си спотайваше дълбоко чувство към Пенка Генджева (Задумич), на която посвети "Червените ескадрони" и "През бурята": "На П. Г. Задумич" и "На другарката Задумич". Тези посвещения не водят ли към Пенка Генджева? И защо ли двамата толкова свенливо са спотайвали своята обич? Няма кой да ни каже. Останало е откровението на поета към любимата:

А ти, другарко скъпа - сетна ми утеха,
възторжена и смела отмини
към слънцето на пролетните дни.
Аз ще целуна твойта светла дреха
и утрото на празника ни пръв
с корални капчици димяща кръв.

Смирненски бил уверен, че ще загине в жестокия двубой, но с голяма нежност и рицарско благородство възпява своята любов.
Третата и последна любов на Христо Смирненски била Женя Дюстабанова - "ученичката с тъмни бръшлянови очи", с която се запознал през есента на 1921 г. Макар не всичко да било гладко във взаимоотношенията им - различни характери, ревност - поетът си останал все така благороден, великодушен, етичен и към нея; чувствал я толкова близка, толкова "светла и сродна: любима, сестра, другар", четем в писмата му до нея. И още: "Аз съм сантиментален, но повече, да не кажа винаги, в страданието". Името й Женя включвало в себе си "най-нежната музика и най-нежните чувства"...
Искам да завърша този триптих с оценката на проф. Здравко Петров: "Христо Смирненски е едно от чудесата на нашата поезия, ренесансовото избухване в средата на пролетариата... един роден поет, искрящо дарование или, както се казва, поет по милост божия".


Пенка Михайлова                                                 Женя Дюстабанова



Христо Смирненски