"Олевяването" на крайнодясното

Крайнодесният популизъм в Европа е изпълнен с противоречия. От една страна, строго се придържа към някои от основните си идеи, но от друга, предлага на избирателя неща, които някога са били характерни за левите партии. Историята познава не малко случаи, когато има пренос на идеи от един политически спектър в друг. Така например, национализмът през 19 век е бил ляво движение, изразено в борбата срещу империите. Днес е дясно, дори крайно дясно движение. 

XXI век не прави изключение. Особено в Западна Европа. ФИДЕС в Унгария, "Златна зора" в Гърция, "Национален фронт" във Франция, "Алтернатива за Германия", "Италиански братя", списъкът е дълъг. Свидетели сме как през последните две десетилетия бяха създадени не малко крайнодесни популистки формации, които... обраха левия вот. Гласовете на разочарованите леви. 

На какво се дължи този на пръв поглед огромен парадокс? По дефиниция крайно десните партии са за запазване на традиционното християнско семейство. Те са хомофобски, расистки, но същевременно много религиозни. Обвиняват феминизма и атеизма за застаряващото население в Европа, за увеличаването на хомосексуалистите, за нарастване на броя на разводите, абортите и самотните майки. Основните причини да привличат избиратели са няколко.

Първата причина е финансова. Да погледнем управляващата в Унгария партия ФИДЕС. Премиерът Виктор Орбан увеличи не само отпускът по майчинство, но и държавните помощи, които се отпускат при раждането на всяко дете. Марин Льо Пен във Франция е любимка на всички, които искат по-социални политики като справедливо заплащане и достойни пенсии, както и равноправие между половете. Все теми, които неолиберализмът пренебрегва или подценява, бидейки насочен предимно към защита на правата на хомосексуалистите и бежанците. В това няма нищо лошо, стига проблемите на местното население да са решени, а не пренебрегвани.

Втората причина е ориентирането към сигурността, нещо крайно наложително днес. Силната антиимигрантска реторика се харесва на повечето европейци, особено на жените, които са потенциални жертви на мюсюлманските бежанци. Случаите със сексуалните посегателства или терористичните атаки в редица градове на Стария континент трайно са белязали съзнанието на хората. Една от основните идеи на крайнодесните популистки партии е защита на националните граници, на работните места и местното население. В интерес на истината това е главната причина много германци да дадат гласа си за "Алтернатива за Германия", особено тези, които живеят в провинцията. Именно там населението се чувства най-уязвимо и социологическите проучвания показват, че ако преди години жителите на по-малките населени места са гласували за социалдемократите, то днес, са най-големите поддръжници на крайнодесните.

Харизматичният лидер е трета важна предпоставка. Традиционно лидерът на подобна формация е обаятелен, силен и умен мъж, който добре борави с думите и успява да убеди електората да го последва. "Изненадата", която виждаме днес е, че начело застават и жени. Кое е довело до подобен обрат? В исторически аспект тези партии са създадени от мъже и са предназначени само за мъже. Идеологията им е женомразка. Според тях мястото на нежния пол е в кухнята.

Въпреки, че съвременните крайнодесни жени популистки отричат феминизма и постигнатото от него, защото е "ляв", в действителност, ако не е било това движение, едва ли днес те щяха да заемат място много по-далечно и по-престижно от кухнята.

Марин Льо Пен, Джорджия Мелони, Фрауке Петри, Алис Вайдъл, Сив Йенсен, Пия Скарсгаард са оглавявали или продължават да са оглавяват партии, които през миналия век не биха допуснали такова нещо. Но те не само са успели да го направят, а давайки за пример личния си живот, успяват да задържат не само гласовете на "възрастните бели и гневни мъже", "нискообразованите, безработни младежи", а също така привличат гласовете на не малкото на брой изплашени жени. Защото левите партии отдавна са забравили или поне изоставили принципите си от миналото. Не е достатъчно да  извоюваш права на някого, 

а трябва и да ги гарантираш и защитаваш. 

Затова не бива да ни изненадва фактът, че на предишните президентски избори във Франция Марин Льо Пен стигна до балотаж. Още по-малко трябва да ни изненадва, че отново е сочена за основни противник на президента Макрон на вота догодина. Социолозите твърдят, че според проучванията им за нея гласуват, както мъже, така и жени на всякаква възраст; безработни, току-що завършили университет и др. След многото стачки, с които ще се запомни управлението на настоящия държавен глава, Льо Пен няма как да не е фаворит за изборите. След като е увеличила 3 пъти членската маса и привържениците на партията заради лидерството си, защо да не успее да спечели и необходимите гласове. Защото макар и да следва основните точки на партията на баща си, тонът й е по-умерен, не взема отношение по въпросите с хомосексуалистите, защото има много привърженици и сред тях. Макар и да е за традиционното семейство, самата тя е разведена и не може да гарантира, че всеки брак може да е успешен.

Несъмнено Льо Пен е най-успешната жена крайнодесен популист. Но и останалите са допринесли за възхода на това течение в политиката. Фрауке Петри и Алис Вайдъл са жени хомосексуалисти, които застават начело на хомофобски партии, но показват, че не сексуалната ориентация е най-важна в едно общество, а запазването на националната идентичност и осигуряване на сигурност. Джорджия Мелони е застъпник на традиционното семейство, но самата тя е израснала без да познава баща си и е самотна майка. Въпреки това успява да стане кмет на Рим и да е пример за многото самотни майки в Италия, които доскоро са гласували за леви партии, но чувствайки липсата на подкрепа, дават гласа си за Мелони.

"Женски крила" има и в партии, в които лидерът не е жена. Така например, в "Златна зора" и "Шведски братя" има женско обединение, което отговаря за социалните политики. "Женски фронт" в "Златна зора" застава зад партийната позиция, че на първо място ролята на представителките на нежния пол е да са майки и съпруги. Одобряват даването на помощи за бедните, но само, ако са гръцки граждани. Ако живеехме в друго време, това би било осъдително. Но капитализмът е довел до такова класово неравенство, в рамките на едно общество, че хората са се озлобили и станали егоисти. Всеки чужденец, независимо дали бяга или не от война, е потенциална заплаха за икономиката на дадена държава. 

Но "олевяването" не важи за всички. 

Има страни като Полша с 11 десни популистки партии, Румъния със създадената миналата година "Аур" и испанската "Вокс", които не са "предали" изначалните принципи. Те осъждат феминизма и равнопоставеността между половете, посочват хомосексуалността като вредна за морала и обществото. Те са категорично против абортите и еднополовите бракове, както и имигрантите. Представят си един подреден хомогенен свят и мисълта за мултикултурализъм ги отблъсква.

В политиката така се получава: когато освободиш пространство, престанеш да предлагаш и осигуряваш това, от което хората се нуждаят,  идва нов актьор на сцената и го прави. А за публиката не е важно кой ще удовлетвори исканията, стига да го направи. 

XXI век е време, в което идеологиите се възприемат като отживелица. В Европа все по-голяма скорост набират крайнодесните популистки партии. Някои остават по-дълго, други имат относително кратък живот. Популистите знаят кои думи да използват и как да боравят с тях. Най-голямата грешка на традиционните леви партии е в изместването им към центъра и прегръщането им на нови идеи, загърбвайки старите. Крайнолевите популистки партии не намират почва в Европа. Те са по-характерни за страните от Латинска Америка. 

Големият въпрос, който стои пред политиците на Стария континент, е по кой път ще поемат. Винаги ще има нужда от социални политики, въпросът е дали левите партии искат да оцелеят, да си върнат доверието на избирателите като станат отново леви и да предлагат идеите, с които са създадени или ще ги преотстъпят на най-големия си противник.