Общите ценности, които ни обединяват

Едва ли някой не забелязва как от ден на ден агресията все повече ни задушава отвсякъде: тя започва да доминира във всички сфери на нашия живот; да се налага като форма на общуване. И толкова свикнахме с нея, че вече не й обръщаме внимание. Още по-страшно: правим се, че не я забелязваме, за да избягваме конфликти; да не се натоварваме допълнително. Забележете: днес хората по-често се карат, отколкото говорят; не "губят време" да се убеждават взаимно. Бързат, състезават се безсмислено, надпреварват се. И какво, като спечелиш състезанието и стигнеш пръв с цената на изтласкване на другите, за да наложиш триумфално себе си. Явно не си даваш сметка за комплекса за малоценност, който развиваш.
Но тази тема е дълга и едва ли бих се осмелила да навляза в нея, ако агресията не напредва със заплашителна скорост, обхващайки цялото заобикалящо ни пространство: от ромските махали до парламента; от домашното насилие, през уличното "правосъдие", до институционалното раздаване на справедливост. Тя неусетно се превърна в елемент на нашето общуване. А в преобладаващите случаи на агресията се отвръща с агресия, но не към онзи, който я заслужава, а към по-слабия. Това вероятно не е странно за епохи на катастрофални исторически промени, когато човешкото, и особено кариерното развитие, загубва своите правила и ред, а системата на естествен подбор и селекция рухва. На нейно място се настаняват хаосът и произтичащата от него агресия.
Ако хвърлим бегъл поглед назад към последните години, ще забележим шестващия бум на регресии във всички нива на нашето общество: от престъпността в училище, през манипулациите на медиите, до корупцията сред управляващите кръгове. Докога ще вдигаме безпомощно рамене?! Кой да реагира вместо нас? На кого да се надяваме? Не е ли време да престанем да се вторачваме в самите себе си и да "подреждаме" в социалната система само роднините и близките си. Но за да започнем да вярваме помежду си, необходимо е да се почувстваме членове на една общност, обединена от общи интереси, която споделя общи ценности и същевременно разчита на собствените си сили...
Това е само част от размисъла, който събуди у мен тазгодишната Есенна академия на Международния фестивал на червенокръстките и здравни филми, която се проведе в началото на октомври във Варна и СОК "Камчия", под патронажа на г-жа Илияна Йотова, вицепрезидент на Република България. Основният девиз "Чрез хуманизъм към мир и приятелство" бе не само лайтмотив на глобалното културно-политическо събитие, но изпълваше цялостната му емоционална атмосфера. В течение на четири дни с обединените усилия на всички участници: дейци на Червения кръст и седмото изкуство, представители на медицинските среди, водещи професионалисти в областите на психологията, социологията, журналистиката, връзки с обществеността, бяха осмислени на високо ниво в дневния ред на нашето социо най-наболели проблеми на днешния ден. Проблеми, от които зависи бъдещето на децата и внуците ни и най-вече: утрешният ден на планетата. Кръглите маси, оживените дискусии по най-актуалната тема "Агресия-хуманност-кино", както и проведеното обучение на служители и доброволци на Червения кръст безспорно изиграха съществена роля за популяризиране на благотворителността, милосърдието, съпричастността и доброволчеството. В тях участваха с лекции известни имена като проф. д-р Иво Христов ("Насилието в днешна България - индикатор за социален разпад"); Татяна Дончева - общественик ("Агресия, политика, общество"); Десислава Георгиева - авиационен психолог ("Насилие и кризи: подбор, обучение и методическа подкрепа на доброволците"); проф. д-р Веселина Раева ("Вербалната агресия"). Телевизионната журналистка Добрина Чешмеджиева сподели своя опит с воденото от нея предаване "Референдум" за отговорността на медиите пред обществото във връзка с разглежданата тема. Дейно участие в дебатите взеха любими на публиката актьори като Емилия Радева, Гинка Станчева, Стоян Алексиев, Николай Урумов, Любен Чаталов.
В пленарната зала на община Варна, както и в уютния киносалон на центъра "Юрий Гагарин" в СОК "Камчия" бяха прожектирани най-нови документални и игрални творби, подкрепящи хуманната платформа на форума: копродукциите "Потапяне" (Германия-Франция-Испания-САЩ) на виртуозния естет Вим Вендерс, изградена по романа на Джонатан Ледгард, с Джеймс Макавой и Алисия Викандер в главните роли, "Без милост" (Германия-Франция) на Фатих Акън (въпреки популярното презиме Акин, специалисти твърдят, че правилното му произношение е Акън), "Нелюбов" (Русия-Франция-Белгия-Германия) на уникалния екранен майстор Андрей Звягинцев, "Убийство в Кайро" (Швеция-Германия-Дания) на Тарик Салех; "За тялото и душата" на унгарката Илдико Енеди, завоювала на Берлинале 2017 "Златна мечка", наградата на ФИПРЕССИ и приза на Екуменическото жури, премирана и в Сидни, Мумбай и др., с номинация за "Оскар" т.г. за най-добър чуждоезичен филм, "Проектът Флорида" на американския режисьор Шон Бейкър. Показаните документални произведения също бяха на високо професионално ниво - "Нейната изповед" на Иван Ничев; "От Кремона до Кремона" на Мария Аверина; "Елеонора - забравената царица" на Олег Ковачев; "3 х 8000" на Жоро Торнев и Боян Петров; "Зелените дяволи на Варна" на Силвия Николова; "Светителят хирург" на Ангел Бончев, както и турските "Сънят на Самир" и "Три жени" - и двата на Арман Пекая. Може би тук е мястото да припомня една сентенция на Стефан Цанев: "Изкуството има само една мисия - да оздравява душата на човека."
Въпросът е - съзнават ли днешните хора колко е болна душата им. Но за това е необходимо общуване, съпреживяване. А съвременният младеж все по-често се взира в безличния плосък екран, в единение съпреживява сам, доколкото може. Започва да липсва феноменът на тъмната зала, в която се усеща диханието на другите. За тази културна заплаха говорят всички крупни майстори на съвременното кино. Без общността на залата младият зрител се превръща в самотен гледач на плоско изображение. А, както твърдеше навремето Станислав Лец: "Прозорецът към света може да бъде закрит и от един вестник"...
Спонтанните аплодисменти на зрителите след прожекциите, високият емоционален градус в дискусионната зала, както и нестихващите и извън нея обсъждания по повдигнатите теми и защитените позиции са реално доказателство, че посланията, които отправя всяка година този форум, намират широк отзвук сред представители на различни поколения и професии. А те могат да помогнат на хората да направят своя избор в хаоса на всекидневието; да отстояват непреходните човешки ценности, без които светът е загубен.


"Без милост" - реж. Фатих Акън


"Потапяне" - реж. Вим Вендерс


"Нелюбов" - реж. Андрей Звягинцев


"Убийство в Кайро" - реж. Тарик Салех