Нелекият път на големия поет от Смилец

 "След съвестта и стиховете
 едва ли има трети ад"
                        Иван Динков


Тези думи на един от най-популярните поети на нашето съвремие наистина звучат като една своеобразна сакрална изповед, която е особен ключ, с който можем да открехнем вратичката към неговия човешки и творчески свят.
На 26 август т.г. той щеше да се изкачи на върха на своята недоживяна 85-годишнина, ако не беше коварната смърт на 23 януари 2005 г., която го изпрати завинаги физически отвъд, но тук, на този свят, остави за днешните и идни поколения неоценимото си творческо и човешко дело.
Роден е в с. Смилец, Пазарджишко, и още от най-ранното си детство е закърмен с многобройните неволи и оскъдните радости на бедното си семейство и своите съселяни. Това предопределя до голяма степен пожизненото му съпричастие в стремежите и борбите на трудовия народ за социална справедливост. Средното си образование получава в с. Стрелча (днес град), където косвено взема и първите си уроци по художествено слово от младия директор, поета Богдан Овесянин. През 1954 г. с големи материални затруднения завършва успешно право в Софийския университет, но никога не прекрачва прага на юридическата професия, защото се вслушва в гласа на сърцето, който го отвежда властно и завинаги в сферата на изящната словесност. Пътят към нея обаче е осеян с немалко лишения, несгоди, борба за физическо оцеляване, което заплаща през младите си години с цената на влошеното си здраве. За щастие на българската литература, той не пада духом и остава верен на избраното си творческо поприще. И от 1958 г. е вече редактор в издателството на БКП. Там, в първоетажната 9-а стая на полиграфическия комбинат "Д. Благоев" любезно посреща и приема ръкописи и се захласва в незабравими творчески разговори със стотици колеги, труженици на художественото слово.
Своя дебют като литературен творец в печата прави през 1955 г., когато под неоценимото въздействие и солидната професионална подкрепа на Добри Жотев се появяват и първите му стихове във в. "Народна младеж". Към тези плахи първи прощъпулки в поетическото творчество ни е връщал неведнъж по време на многобройните ни срещи и разговори. "Тогава, разказва той, в средата на 50-те години, бай Добри завеждаше културния отдел на младежкия вестник, гостувахме му често с Любо Левчев, Коста Павлов, напътстваше ни как се пише мерена реч, всичко попивахме, жадни за художествени изяви, само що не спяхме в стаята на този наш любим "татко", както го наричахме ние, неговите обожатели."
Погълнат изцяло в пулса на бързоразвиващото ни се литературно битие, през 1960 г. Иван Динков излиза на българската поетична сцена с появата на бял свят и на дебютната му стихосбирка "Лична карта", която го легитимира в средите на родния ни пишещ свят. В тази си първа поетическа рожба младият творец впечатлява, както отбелязват и някои критици, с дълбочината на своите преживявания, с тяхната тревожна напрегнатост и подчертан стремеж да афишира с присъствието си под това небе благородните си пориви и мечти, разминаващи се понякога болезнено с "грешките на растежа" при изграждането на новото безкласово общество.
Изключително силно въздействие има, при това не само в литературните ни среди, неговата забележителна "Епопея на незабравимите", която излезе от печат през 1963 г. Няма да забравя никога с какъв възторг и възхищение Яко Молхов пръв откликна одухотворен на това издание и го представи с блестяща рецензия в печата. Обзет от неудържимо преклонение към героите от антифашистката борба, Иван Динков се представи и с други свои заглавия на патриотично-революционна тематика: биографичен очерк за Атанас Манчев (1967), "Няколко пролога за един епилог" (очерк за Стоян Мурадандарски - 1968). Сродни като послание са и документалните му книги "Софийският атентат" (1970) и "Докосвания до България" (1972). Успехът им е безспорен. Веднага за тях се появяват ласкави рецензии от Ефрем Каранфилов, Тодор Коруев, Тончо Жечев, Михаил Василев и др.
Тези временни отклонения на поета в територията на прозата му завоюваха престижни позиции и в областта на документалната ни белетристика. Да не говорим за респектиращото впечатление на прекрасния му автобиографичен роман "Навътре в камъка" (1985). В него възкръсват драматичните, романтични до някъде, но трудно поносими преживявания на прочутия таван (на столичната ул. "Св. Иван Рилски" 30) с Михаил Берберов, Константин Павлов, Петър Алипиев, Любомир Левчев и други доброволни изгнаници. "Този таван, споделяше той, беше един поетичен козарник, приютил от пейките и скамейките бедстващи, пишещи студенти. Там ни беше събрала социалната неволя..."
Не по-малко вълнуващ и значим в очите на колеги, близки и читатели е и романът му "Моминството на войниците", който съпругата му Белла Цонева определя за най-сполучливото му прозаично издание.
Напомнил за невероятните си творчески възможности и в мерената реч, Иван Динков се вълнува от актуалните проблеми на литературното творчество, социалната и духовната му функция, същина, роля, място и значение в общественото ни развитие. Блестящ израз на тези свои дълбоки разсъждения е дал във великолепната си книга "Почит към литературата" (1980). Това произведение е наистина едно от върховите постижения в творческия му свят.
В течение на няколко десетилетия изпод талантливото му перо излизат редица високостойностни заглавия - "Признания пред Бела" (1988), "Проверка на каруците" (1990), "Повторения" (1990), "Поетични самоубийства" (1993), "Спазми от Отечеството" (2000), "Славянски псалми" (2001), "Време под линия" (2001) и др. Тези негови успешни изяви не напускат полезрението на литературно-критическата ни мисъл. Завалява буквално дъжд от отзиви и рецензии, посветени на негови произведения. Още в началото първи се отзовават Добри Жотев, Александър Геров, Георги Върбанов-Козаров, Александър Пиндиков, Иван Попиванов, Здравко Петров, а по-късно Светлозар Игов, Никола Иванов и много други. Така в продължение на две-три десетилетия Иван Динков се нареди с рядкото си дарование и завидно творческо усърдие сред най-талантливите ни и уважавани литературни творци.
В никакъв случай обаче не бива да заживяваме с погрешното внушение, че поетът е жънел триумфално само победи, възторзи, хвалебствия по своя път. Напротив - синът на бай Динко Иванов, налбантина от Смилец, е поглъщал незаслужено и немалко горчиви хапове заради будната си гражданска съвест и вярност към високите си житейски идеали. Той страдаше искрено и дълбоко от ширещите се социални недъзи на тоталитарния режим, не можеше да понася самозабравата и деформацията, които разяждаха и обричаха на неизбежен крах мечтаното социалистическо общество. И тези негови дълбоки и упорити несъгласия намираха отражение и в редица негови творби. Всички си спомняме злополучната участ на книгата му "На юг от живота", която беше застрашена от инкриминация, спряна от цензурата, но в крайна сметка все пак надделя здравият разум и много от "опасните" му творби излязоха сетне в неговите "Антикварни стихотворения". Здравата му гражданска позиция беше трън в очите на някои конформисти, които се опитаха да го хапят и дискредитират, обвинявайки го едва ли не в предателство и загърбване превъзнасяните до небесата принципи на социалистическия реализъм. Но поетът остана завинаги там, откъдето е поел.
Не по-малко огорчения и разочарования беше заставен да преживее и след настъпването на т.нар. демократични промени, когато се оказа неудобен като твърд привърженик на лявата идея, нещо повече, беше включен и в ръководството на БСП. Мнозина хукнаха да се спасяват от развихрилата се площадна демокрация, прехвърляйки се светкавично на другата барикада, но той не тръгна против себе си. Посрещаше като несъкрушим вълнолом налудничавите набези на безумието.
За съжаление, намериха се дори недобросъвестни люде, които не оставиха на покой духа му и след неговата кончина. Някои едва ли не си го приватизираха, представяйки се за най-компетентни негови ценители, като не се посвениха да го наредят сред бившите дисиденти, приписвайки му даже най-безцеремонно антикомунистически възгледи. Това се почувства особено срамно и цинично в предложената ни неотдавна документална кинолента, посветена на поета, целяща да сроди недопустимо високата му философска, творческа и идейна същност с долнопробния античовешки свят на днешната ни продажна политическа конюнктура. "Напразно, споделя огорчен Кольо Георгиев, се опитват да отнемат вероучението му." "Това е недостойна гавра с поета!" - не може да озапти възмущението си и Благовеста Касабова. Заваля дъжд от негодувания...
Навярно някои не могат или не искат да проумеят, че големият поет от Смилец остана завинаги на барикадата на своите възвишени идеали.