Името на Любомир Левчев още е живо
/ брой: 83
Елена Станева, Фейсбук
И ти предпочиташ погребален саван,
а не усмирителна риза.
Талантът - това е Мамаев Курган,
бездарието е фашизъм.
Той напусна видимия свят "без сбогом", "без магии", "без сълзи", но творчеството му е утеха и интелектуален пристан за няколко поколения българи.
Любомир Левчев е роден на 27 април 1935 г. в Троян. Завършва гимназия в София и висше образование в Софийския университет "Климент Охридски", специалност "Библиография и библиотекознание" към Философско-историческия факултет.
Първата му книга "Звездите са мои" е издадена през 1957 г., а общо 58 негови книги са преведени в 36 страни. Автор на три романа и на сценарии за филмите: "Мълчаливите пътеки", "Гибелта на Александър Велики" и "Сладко и горчиво".
Работи в Радио София и вестник "Литературен фронт". От 1972 до 1975 г. е заместник-председател на НС на ОФ. По-късно е първи заместник-председател на Комитета за култура. Председател на Съюза на българските писатели от 1979 до 1988 г. Носител е на най-висшето държавно отличие в Народна република България за приноси в областта на науката, изкуствата и културата Ц Димитровска награда за 1972 г.
Днес Любомир Левчев щеше да навърши 88 години.
Напусна ни преди почти 4 години.
Поезията винаги е била избор между красивите и истинските думи. Само от истинските се ражда Високото Слово. Левчев беше взрив от талантлива проникновеност, пресъздадена с Високо Слово, стаена интелигентност и достолепно личностно излъчване. Беше белязан с клеймото на полюсното приемане от публиката - от една страна го боготворяха като талантлив поет, от друга - не му простиха властовия пиедестал, на който го бе качила предишната власт.
Животът му бе подложен на дисекция под лупа - преди и след Промяната. И в двата периода обаче той си остана ненадминат в поетическите проникновения по една проста причина Ц Господ го беше белязал с неувяхващ талант!
Поетът, есеистът и мемоаристът Левчев доказа и след 90-а, че талантът му не принадлежи на никоя власт, че перото му не е ничие, освен на Дарбата му. Лицето му винаги беше прозорец на вътрешната драма, на дълбоко стаената емоция, на която той не даваше външна изява. Животът с неговите превратности сложиха сянката на тъгата в очите на Левчев. Той понесе стоически последствията от своята близост с властта и трябваше да преглъща обидите вътрешно силно и външно достойно. И до край го правеше това с ореола на поет по призвание.
Трите му романа са неговата изповед, с нея Левчев застана пред читателите си като пред свети Петър, това е отчет пред неговото време, което той нарича замърсено време. Романите са пропити от тъга. Да, авторът се къпе в слава, защото показва какво е дал на българската култура. Но това не е възторжена книга, защото тази слава е в прахта. И това е голямата болка на Левчев. Книгите му не само са изповед, а разпит пред един невидим изповедник.
На една от премиерите на "Панихида за мъртвото време", изправен пред своята аудитория, Левчев каза: "Аз предупреждавам, че не давам присъди нито на времето, нито на личности. Преживял съм времето. И не ме владее чувството на песимизъм".
Разказа легендата, че докато споменаваш името на мъртвия, душата му е жива, тя загива тогава, когато спре да му се казва името.
Името на Левчев е живо.
Значи и душата му е жива и тя е сред нас.