Френската държава финансира съвременното си изкуство

ЛЪЧЕЗАР ОШАВКОВ е роден на 30 септември  1940 г. във Видин. Завършва Художествена гимназия и Художествената академия в България. После напуска страната и през Гърция, Македония и Италия се установява във Франция. Следва в Сорбоната - Факултета по История на изкуството и археология и се дипломира като кандидат на науките по социология и семиология на изкуството и литературата във Висшия институт по обществени науки. От 1973 г. до днес работи с галерията "Етиен де Козон", намираща се на прочутата улица "Сена" в Париж. Негови творби гостуват в САЩ, Белгия, Канада и Япония. След 1995 г. излага и в България. Носител е на френски и международни награди, между които златен медал за живопис в Далас и Монреал и наградата "Пикасо" на френското министерство на финансите.

- След толкова време отново се завръщате, поводът е две изложби, които открихте - в Пловдив и в столичната галерия "Валер", (ул. "Княз Борис I" 86), която продължава до края на октомври.
- Изложбите станаха малко импровизирани, защото първоначалната идея датира още отпреди няколко години. Ние сме трима приятели от детинство - Никола Манев, Андрей Лекарски и аз, които сме свързани с Париж. Решихме заедно да направим изложба там, която стана едва през април т.г. и паралелно един от нашите съграждани се премести в Пловдив и поиска да направи същата изложба. И когато я подготвяхме, ми се обади г-н Терзиев от галерия "Валер", който каза, че го интересуват мои работи и иска да направя изложба.  Оказа се не много лесно да се съберат картини, защото работя бавно, в стил, който изисква много време - от месец до години, така че трябваше да събирам всичко, което намерих в ателието. Това, което парижката галерия, с която работя, се съгласи да ми преотстъпи. Даже трябваше да си откупя една работа на търг... Така събрах около 45 - 50 картини от най-различни периоди. Най-старата е от 1974 г., а най-новата от т. г. Изложбата обхваща три града - Венеция, Париж и Ню Йорк. Те са изиграли голяма роля в живота ми и във формирането ми като художник. Венеция е първият град, където се озовах след напускането ми на България. Венеция е чародейка, която замайва главата. После се връщах много пъти там, даже специализирах класическа фреска мозайка в академиите на Венеция и Флоренция. Ню Йорк концентрира културния живот на Съединените щати, извън него Америка е културна пустиня! Аз съм издънка от един македонски род и в един момент се оказа, че може би най-много роднини имам в Калифорния, Невада и Аризона. Те са се преместили там в края на XIX и началото на XX в. в резултат на войни. Често ходих в Западните щати... И Париж естествено защото това е мястото, в което съм прекарал по-голямата част от живота си. Тук съм малко повече от 50 г., а в София съм живял само 20 съзнателни години. Напуснах България през 1966 г., а през 1968 г. се установих в Париж.
- Защо напуснахте страната?
- Имаше период, в който много интелектуалци и не само, искаха да напуснат България по една или друга причина. Освен това аз съм от франкофонска фамилия - моите родители са живели във Франция през 30-те г., баща ми е следвал в Париж, но аз не съм се родил там. Защото моите родители е трябвало да бягат под нашествието на германците, които нахлуват във Франция през юни 1940 г., а аз се раждам през септември същата година - при родителите на майка ми, в България. Те, както много французи, бягат от германците. Когато пристигнах в Париж, имах чувството, че се връщам у дома. Тогава за първи път отидох във френската столица, обаче я познавах добре от карти, книги, литературни източници.
- С какво сте запомнили т.нар. руски период във Франция, когато сте пели с Константин Казански песни на Висоцки...?
- С него направихме дуо и пеехме руски романси в прочутите руски кабарета "Шехеразада", "Распутин" и "Ремарк". Това бе в началото на 70-те г., когато руските кабарета бяха страшно на мода. Оказа се, че беше по-лесно да изкарвам прехраната си с китарата, отколкото с четката. Там е по-трудно. С моя приятел, който беше известен eстраден певец и композитор, се качихме на последния вагон, на последния влак. Намерихме  се в Париж в момент, в който бяхме нещо автентично, което идваше от онзи свят. Имах късмета да знам и да пея тези любими стари руски романси отпреди революцията, защото майка ми пееше добре и обичаше руските песни. Казански знаеше много по-малко от мен, но за сметка на това беше великолепен професионален музикант. Тия две тенденции се съчетаха и направихме дуо "Казански", което имаше голям успех и ни включиха в най-голямото тогава кабаре, което се казваше "Распутин" на "Шанз-Елизе" в сърцето на Париж.   Имаше страхотен интерес. Русия беше нещо още далечно, непознато и забранено. Викаха на руснаците тайнствени азиатци със сини очи. Бяха страшно на мода. Всичко това продължи няколко години и приключи изведнъж с падането на Берлинската стена. Дуото беше известно и музиката ми даваше възможност да работя и през деня - да набирам точки и да участвам във всички художествени салони в Париж. Започнах да работя и с една току-що основана галерия, намираща се на известна улица само с галерии. Лека-полека тя  започна да пропагандира моите творби сред любители и колекционери и в даден момент нямаше нужда да се занимавам с друго.
Има един любопитен период в моя живот, когато бях в кома, вследствие на тежка автомобилна катастрофа, бях на 34 г. Тогава галерията и моите приятели направиха изложба и мога да кажа, че съм единственият жив художник с посмъртна изложба, където търсенето надхвърли предлагането!
- Фигуративното творчество от САЩ има превес по онова време, как стоят нещата днес с изобразителното изкуство у нас и във Франция?
- В България един път на 10 години правя изложба... Днес е много трудно за художниците по цял свят. Имаше период в България по време на тоталитарния режим, колкото и невероятно да звучи, тогава творците живееха материално добре, нямаше и пречките на това, което наричаха социалистически реализъм. Имаше период, в който СБХ и държавата се грижеха за творците, не знам дали това е за добро или за лошо. В България държавата е била единственият клиент в даден момент, материално обезпечава почти всички художници, за сметка на това пък може би невинаги творчеството е отговаряло. Животът на художника винаги е труден, освен в България в периода 1965-1985 г. Например в Холандия допреди 10-15 г., който е признат художник, Съюзът на художниците му плаща по 1000 долара месечно заплата и той трябва да се отчита с по 1 картина. Сега има друг период - във Франция, има официално изкуство, което го поддържа изцяло държавата, т.нар. съвременно изкуство. Салвадор Дали казва: Не се мъчете да бъдете съвременни, това е единственото, от което не може да избягате! Една инсталация кой ще си я сложи в двора? Затова изкуството е субсидирано от държавата, както и от няколко свръх богати. Но изкуството не остарява никога, това е единственият продукт, който човек създава и не се изхабява от консумиране. До ден днешен се възхищаваме от Египетските пирамиди, Леонардо да Винчи... Няма старо - ново, има това, което стига до зрителя и това, което не стига... Времето е жесток съдник, то пресява много бързо. Трябва да има някой зад гърба ти спонсор или галерия, за да оцелееш днес.   
- Планирате ли други изложби в скоро време?       
- Предстои ми представяне през февруари в един от салоните на двореца "Гран Пале" в сърцето на Париж - центъра на световното изкуство.
     

Снимки Авторката