Памет
150 години безсмъртие
Боже, избави България!
Последните думи на Левски пред бесилото
/ брой: 34
Последните мигове на Апостола са една от най-разтърсващите драми в българската история. Последната среща на Васил Левски с майка му става на 6 декември 1872 г. преди да се отправи за Ловеч през заснежения Балкан, за да прибере архива на местния революционен комитет.
Гина Кунчева била куражлия жена и никога не показвала мъката, загнездила се в душата й. При срещата й с Васил тя обаче усетила с безпогрешния си майчин инстинкт, че може би това е последната им среща и се разплакала.
Левски смутен я попитал "Защо плачеш, мамо?", на което тя отвърнала "От радост сине, от радост".
На 24 декември Левски пристига в Ловеч. След като взема архива, го зашива в самара на коня си и на 26 декември, придружен от Никола Цвятков, потегля към Търново.
На 27 декември Дяконът е заловен от турската полиция в Къкринското ханче. След това заптиетата го откарват в Търново, където е разпознат.
От старата българска столица, конвоиран от конни заптиета, той е отведен в София. По пътя Левски напразно се надявал, че ще бъде освободен от своите съмишленици...
На 22 януари в Цариград султанът подписва ферман, потвърждаващ смъртната присъда.
На 18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София.
Малко преди да бъде обесен, Апостолът се изповядва пред поп Тодор, който се приближава към него и не смее да го погледне в очите, защото се срамува от собственото си малодушие.
Левски с нищо не показва че го познава. По-късно свещеникът си спомня: "Стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и блед."
Изповедта започва, Левски първо се прекръства. След това казва: "Всичко, което съм правил, съм правил за България!" Помолва за прошка Бога и народа, и признава, че е убил едно момче. Поп Тодор го изслушва и започва да чете молитва, но Левски го прекъсва и казва: "Споменавай ме в молитвите си, отче, с името йеродякон Игнатий". След малко мълчание добавя: "Моли се отче не за мене, а за Отечеството, България!"
Докато изрича тези думи бил хладен, но изведнъж изплаква. Очите му се напълнили със сълзи. Изповедта свършва. Поп Тодор се отдалечава, запазил завинаги спомена за разплаканите очи на Дякона.
Левски е вдигнат от палачите върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извикал:
"БОЖЕ, ИЗБАВИ БЪЛГАРИЯ!"
През 1883 година, събирайки документи и спомени за книгата си "Васил Левски. Дяконът. Черти от живота му", Захарий Стоянов научава, че е жив и живее в София свещеникът, който е дал светото причастие и е изповядал Левски в деня на обесването му. Името му е Тодор Митов, иконом, архиерейски наместник и настоятел на митрополитската църква ДСвети КралФ, днешната ДСвета НеделяФ.
Въпреки че е привършил ръкописа си, Захарий Стоянов не изпуска възможността да получи нови автентични свидетелства. Намерил свещеника, той си записва целия разговор, превърнал се в годините в неоценим документ за последните часове от живота на Апостола.