Критика
Да отстояваш себе си...
Поетът воюва против неизброимите недъзи, които разнищват и тровят атмосферата на днешния ден
/ брой: 99
Тези високи морални стойности красят най-новата стихосбирка на Георги Константинов "Неделен човек", предложена от издателство "Пламък" на читателите ни. В нея поетът е дал респектиращ израз на неизменното си ревностно съпричастие към дълбоката социалнопсихологическа драма, която съсипва безмилостно народа и страната ни вече близо три десетилетия. И това никак не е случайно, защото този забележителен наш майстор на художественото слово отново ни напомня, че нито за миг не остава чужд на социално-гражданската ни поезия.
Именно такъв е неговият емоционално-творчески облик и в "Неделен човек". Авторът е обособил стиховете си в четири цикъла: "Все този първи сняг", "Седефена броня", "Ние, синко" и "Орлови нокти". Те обаче не се различават съществено в сюжетно-тематичен аспект и се преливат един в друг, взаимно допълвайки се с внушенията и на емоционалния си стилно-езиков израз. В творбата доминират гневната реакция и голямото напрежение, плод на непоносимите социалнопсихологически сътресения, които поставят на незаслужено, безмилостно изпитание нашия съвременник.
Този горещ полъх ни грабва още с докосването ни до стиховете му от първия цикъл. Ужасяваща е задушаващата атмосфера на днешния ден и лиричният му герой търси отдушник в белия мрак на нощта.
И в нощ като тази се чувствам съвсем
спасен от омраза,
от завист спасен...
("Бял мрак")
Въздухът не достига за поета, заставен да преглъща порой от огорчения и разочарования, отстоявайки себе си - своята човешка, творческа и философска същност. Трудно се понася бремето на днешната арогантна безнравственост. Авторът съчувства:
Уморен от земните завои,
крайна равносметка правя тук:
бях сред свои чужд.
Можеше да имам и живот по-друг...
("Обратно летоброене")
В редица стихове се чувстваме потопени в света на поетовите разсъждения, съжаления и самота и често ни пренася в неспокойните напрегнати лабиринти на своите преживелици, възкръсващи често в спомените от миналото. Неведнъж вплита в поетичната си тъкан и пейзажа, зад който прозират ту нежни, ту тъжни чувства и настроения. Дори и снегът се промъква, но и той се оказва безсилен да изстуди топлината на спомена ("Все този първи сняг..."). Пътувайки из поетичния свят на творбата, ставаме съпричастни и на неизбежната болка по отминалите млади години, докоснали се до толкова сезони. Безсилна е обаче и животворната светлоока пролет ("Подранила пролет"). Подобна минорна емоционална обагреност ни обзема и в стихотворенията му "Свободата като наказание", "Неделен човек", "Оценка на чувствата" и други.
Георги Константинов е творец с изключително чувствителни сетива, които улавят и най-неуловимите социални вибрации и резонират болезнено в будната му гражданска душевност. Инак как да си обясним неговия напорист тревожен призив към днешния ден:
Извисявай
своето земно чувство над земята -
да се вдигне като поглед в синевата,
да стане светлинка между звездите,
да затрепти отвъд деня, отвъд нощта -
там, където са невъзможни
омразата и низостта.
("Спасеното чувство")
Душата му непрестанно спори и воюва против неизброимите недъзи, които разнищват и тровят атмосферата на днешния ден. И единственото спасение носи само безкористното топло рамо на близки приятели ("Близост").
Трудно се отстоява обаче на неудържимото коварство на времето, в което живеем, удавено едва ли не неспасяемо в океан от безсрамие и безчестие. Всичко това не може да не предизвиква гневното възмущение на поета:
Пари! Пари! О, Боже!
Ако на тях си роб -
Къде ли ще ги сложиш?
Ковчегът няма джоб!
("Парична балада")
И всичко се струпва върху гърба на милионите бедни и угнетени, изпаднали в незаслужена беда.
Затова и поетът води неотстъпно неравната битка с художественото си слово срещу позорното унижаване на човека. Не щади енергия и дарование, оставайки верен на себе си, на житейското си и творческо верую. В същото време обаче той не престава да страда, "че добрите хора си отиват" ("Тъмно прозрение").
Не по-малко болка и униние ни подтискат мъчително и в стихотворенията му "Българска екология", "Облаче ле бяло", "Селски двор" и други. Гаснат безпомощни отечеството ни, природата и хората и "взорът от нийде надежда не види". Отиват си родината, стене изоставено, потънало в руини българското село.
Паралелно с това в немалко стихове, особено в цикъла му "Орлови нокти", са поставени на прицел болезнените проблеми, свързани с рухването на стойностните ни добродетели, поглъщани недопустимо от злото ("След всяка промяна"). Но четейки тези стихове, усещаме отсъствието на безизходната резигнация. Поетът търси спасителния изход в благородното алтруистично поведение на Сервантесовия Дон Кихот, непоколебим борец за правда, която за съжаление все се отдалечава от нас в някакво необозримо бъдеще. Но за жалост никак не е лека участта на нестандартния човек, воюващ с безкомпромисните жестоки пристъпи на злото. И все пак утехата крепи поета, че:
Дори в най-тъмния час
вселената вижда
моята малка победа:
все още приличам
на себе си аз.
("Нестандартен")
Същата атмосфера дишат и стиховете му в "Дивият свят на екрана", "Дарба за корупция", "Надпис" и др. Но той съзнава, че в наше време най-опасни последици носи с неумолимата си пагубност залезът на духовността. Други са целите на днешния ден.
А поетът може само да си свирка
или сам да размишлява в полунощни часове -
има ли изобщо смисъл
да се пишат стихове?
Днес, когато толкоз хора
не са чели ред дори -
и в мисълта им стих не звънва,
а звънят пари.
("Някой път")
В тези думи звучат властно стряскащата тревога и синовната загриженост, които безпокоят и гнетят постоянно един от най-изявените поети на нашето объркано съвремие. Всичко това придава едно неоценимо актуално емоционално, художествено-естетическо въздействие на новата стихосбирка на Георги Константинов - "Неделен човек".
Продрум Димов