България - Родината, която изгубихме

Има един период в най-новата българска история, който мнозина определят като "втори златен век". Това е времето на социализма, за който, след промените през 1989 г., злостната антикомунистическа пропаганда и до днес прави ялови опити да омаловажи и изтрие от съзнанието на българите. Прави впечатление, че днешните политици вече избягват горещата тема на фона на собствените си провали и неспособността да изкарат деградацията на обществото и държавата от 10 ноември насам като някакъв напредък или прогрес. За бъдещото почти никой не говори, а ролята на "морални цензори" на истината за миналото е подета от т.нар. фактчекъри, появили се през последните години. Не прави чест на тези млади, добре платени от чужди фондации и НПО-та двайсетина годишни субекти да отричат труда на няколко поколения българи, съградили устоите на съвременна България. Препоръката ни е да четат и да се образоват повече, защото има живи архиви и свидетелства на времето, които оборват демагогските им внушения и откровени лъжи.  
Бъдните поколения трябва да знаят, че България е била индустриална страна, една от 30-те държави, участващи в световния експорт на машини. Създавали сме технологии и продукти, които могат да бъдат гордост за всяка нация! Без тази памет е невъзможно ново възраждане на България. За високия български индустриален интелект има безброй доказателства. За някои от тях четем в епохалния труд  на инж. Иван Пехливанов, зам.-министър на машиностроенето през 70-те, дългогодишен председател на БИСА (Българска индустриална стопанска асоциация - днешната Българска стопанска камара), поставил нейните основи и постигнал признанието й на национално и международно ниво, ръководил асоциацията от 1983 до 1990 г. Ето някои от тях, за които той пише, като данните са на НСИ и БИСА:

Българската енергетика

До средата на 20-и век бяхме последни в Европа по енергийни мощности. От 1945 до 1990 г. те нараснаха 120 пъти! Стигнахме Белгия и Австрия. Изпреварихме Дания, Португалия и Гърция. Изравнихме се с Европейския съюз.
Енергийната ни стратегия, проектите, инженерната реализация се изпълняваха от забележителния научен център “Енергопроект”. Създаден през 1948 г., той обедини творческите сили на няколко поколения специалисти и стигахме върховете на световната енергетика.

Металургията

До 1950 г. България няма металургия. Към 1989 г. вече произвеждахме 3 милиона и 300 хиляди т стомана и бяхме 27-ата металургична страна в Света.
Стратегията, проектите и изпълнението се водеха от крупния научно-проектантски център “Металургпроект”.
Нови технологии и продукти разработваха институтите по черна и цветна металургия, катедри във ВХТИ и ВМЕИ, Институтът по металознание към БАН, институтите по леене, по металокерамика и прахова металургия.
Мощни колективи от специалисти при металургичните комбинати в Перник, Кремиковци, Бургас, Пловдив, Пирдоп даваха живот на техните и на свои нови технологии и продукти.

Българската химия

През 1945 г. беше в зародиш. Внасяхме дори сода каустик и син камък. Към 1989 г. отрасълът вече произвеждаше годишно:
– 2,5 млн. т минерални торове
– 1 милион тона калцинирана сода
– 400 хил. т пластмаси
– 1,8 милиона броя автомобилни гуми
– 20 хил. т химикали за растителна защита
Освен това преработваше 12 млн. т суров нефт, държеше 11% от националните промишлени основни фондове, даваше 8,5% от националната промишлена продукция, осигуряваше 20% от постъпленията от западна валута, поддържаше 100 000 работни места...

Машиностроенето

То най-ярко показва растежа на индустриалния ни интелект.
През 1945 г. в България имаше десетина предприятия и 50 работилници с общо 4000 работещи и не повече от 200 инженери. Бях в първия випуск на новия машинен факултет на Държавната политехника. Едва намирахме работа за задължителния студентски стаж. В 1950 г. с месеци стояхме като безработни млади инженери.
В 1989 г. в отрасъла работеха 730 завода, 430 хиляди работещи и 35 000 инженери. 5000 научни дейци създаваха нови технологии и машини в 30 научноизследователски института. С 5% от националните основни фондове машиностроенето осигуряваше 20% от обществения продукт и 55% от износа на България.



Бригадирското движение - минало незабравимо

Помните ли годините на бригадирското движение? Времето, когато цели отряди от младежи - ученици, студенти, войници или работници и служители бяха пращани по обекти от селското стопанство или промишлеността на доброволен труд за Родината. Точно тогава са построени важни шосейни и железопътни линии, язовири, електроцентрали, далекопроводи, промишлени предприятия, обществени сгради, извършени са множество залесителни мероприятия, като голяма част от тези обекти все още се ползват.
През първия етап от бригадирското движение млади хора участват в строителството на град Димитровград, десетки жилища, химически заводи, фабриката „Вулкан“, азотно-торовия завод, пътната мрежа на днешната община Димитровград, както и обекти в цяла България: пътя през Прохода на Републиката, железопътни линии (Ловеч – Троян, Перник – Волуяк, Самуил – Силистра), язовирите „Александър Стамболийски“, „Георги Димитров“, дигата на река Марица, и др.
През втория етап бригадите се изпращат в помощ преди всичко на селското стопанство, както и в промишлени предприятия и строителството при нужда и се считат за важен момент в работата на ДКМС с учащата младеж.
За начало на организираното бригадирско движение се приема 5 август 1946, когато 2075 бригадири започват прокопаването на първокласен шосеен път през прохода Хаинбоаз, получил названието Проходът на републиката. Откриването на националната бригада става на 5 август 1946 г. За настаняване на бригадирите е изграден лагер за 2000 души. Оказва се, че желаещите са повече и се налага връщането на малолетните. В крайна сметка участие в бригадата вземат 2085 души. За командир е назначен Пенчо Кубадински – по-късно виден деец на БКП.
Освен младежи, в бригадата участват и 140 партизани, 48 фронтоваци и 22 политически затворници. Първият етап е до края на 1946 г. През 1947 г. започва втори, 6-месечен етап, в който се работи на 2 смени. Участват над 18 000 души, разпределени в 18 лагера.
Някои от тези строежи се вписват в живота на поколението като героично начало на цяла строителна епоха – жп линията Перник-Волуяк за извозване на каменните въглища от мина „Перник“, жп линията Ловеч-Троян – на горската, селскостопанската и промишлената продукция от този район, жп линията Самуил-Силистра – на „хляба на народа“ от Добруджа.
Липсата на обективна оценка за социалистическия период на страната дава своето отражение и върху бригадирското движение. Като рожба на тоталитарната система то продължава да бъде отричано. Днес историята на бригадирското движение е представена единствено в постоянната експозиция в отдел „Нова и най-нова история“ на Историческия музей в Димитровград.

Източник: www.bgspomen.com