ЗАЩО ЦЕНИТЕ СА ВИСОКИ

Изкупната цена на 1 кг агнешко месо е 5,40 лв., но в месарниците то се продава от 11,50 до 14 лв. На производителите млякото се плаща по 40-60 ст. (според вида, качеството и надбавките), а в магазините струва 1,80-2 лв., като при това от него са добити масло и сметана. В Родопите изкупуват от селяните картофите за 20-25 ст., а на софийските пазари цената им е 1,20-1,40 лв. Като стана дума за картофи, си спомних

какво видях в Германия миналата година

Тогава посетих Мюнхен и Аугсбург. В баварската столица картофите се продаваха за 60-70 евроцента, а в Аугсбург - около 50 евроцента. Според моите домакини тези цени са високи (при положение че имат семеен доход от 5000 евро), но съществува алтернатива. Събота и неделя отиват в селата (на 60-70 км от града) и си купуват от местните хора. Там изровени картофи се продават за 30 евроцента, а за изкопани от купувачите - 20 евроцента. Подобно е положението и с млякото - вместо да го купуват в магазините за 1 евро, в селата то им струва 60 евроцента. В България до втората половина на 50-те години на миналия век 60% от софиянци се снабдяваха с прясно мляко от производителите от околните села. Издоеното вечер от крави, овце и кози се доставяше на другата сутрин. Тогава женският пазар се провеждаше само вторник и петък. Нямаше сергии и павилиони. Стоката - главно плодове и зеленчуци, се продаваше направо от конските каруци и волските коли. През 50-те години (след 1952 г., когато е проведена кардинална парична реформа) стоката се продаваше за по 20-30 ст. (днешни 2-3 ст.).

Само допреди няколко месеца цените на плодовете и зеленчуците у нас бяха непосилно високи за масовия потребител
Снимка БГНЕС

Защо цените бяха толкова ниски? Главно защото не съществуваше веригата: производител-изкупвач-прекупвач-търговец-потребител. В България и по времето на социализма имаше посреднически звена: предприятия за търговия на едро и на дребно. През 70-те години започнаха да се откриват фирмени магазини, вследствие на което цените на стоките спаднаха с 20%. Не знам дали са взаимствали от нас или по своя инициатива, но редица предприятия и кооперативи в Холандия, Белгия, Дания, Германия, Полша и други страни са затворили цикъла в кръга на производител-потребител. В резултат на това в Холандия олиото струва 75 евроцента (1,50 лв.), млякото в Полша - 55 евроцента (1,10 лв.) и т. н.
Значи това е пътят.

Производителите трябва да се самоорганизират

Вместо да правят протести и да искат по-големи субсидии, е необходимо да поемат нещата в собствените си ръце, защото Бог е високо, а цар е далеко. Зеленчуковата мафия, която изкупува репичките по 1 ст. за брой, ги продава на пазарите във връзка от 10 за 33 ст. и така си докарва печалба от 116%. Такъв "пазарен" сценарий може да се разиграва само в България. Дори в една Йордания, за която се оказва, че от нея внасяме близо 20% от продаваните у нас зеленчуци, няма такъв мафиотски режим.
Истинската причина за високите цени на хранителните стоки е унищожаването на устоите на селското стопанство в страната. В резултат на ликвидирането на селскостопанските кооперативи обработваемата площ е намаляла с 28% в сравнение с 1989 г. Едрият рогат добитък е с 31% по-малко, а  дребният - с 42%. Поради шапната епидемия в южната част на страната те намаляват с още съответно 6 и 8%. За унищожните животни на стопаните се полагат компенсации, но парите не могат да се ядат. А след като има понижено производство и при запазено ниско потребление, цените няма как да не хвърчат нагоре.
Третият фактор е ниското потребление. На пръв поглед той противоречи на пазарната логика, според която колкото по-голямо е търсенето, толкова и цените са по-високи. По принцип това е така, но когато потреблението е спаднало под санитарния минимум, печалбата не може да се формира от оборот. Тогава търговецът вдига цените, за да може и като продава по-малки количества, да получава от платежоспособните клиенти по-голяма печалба. Същото се отнася и за производителя. Така техните интереси се сближават. За прозводителя е по-изгодно да направи 10 кг деликатес, който продава по 18 лв. за килограм, отколкото 30 кг кренвирши за по 2 лв., защото в първия случай той реализира оборот от 180 лв., а във втория - 60 лв. При това разходите за труд и консумативи са едни и същи. Подобна е логиката и на търговеца. Ако той продаде 1 кг деликатес (неговата цена в магазина вече е 30 лв.), той печели 12 лв., докато от 5 кг кренвирши - 10 лв. При това деликатесът има трайност месеци, докато малотрайният колбас - 3-4 дни.
Така се поучава едно сложно съчетание между ниско производство, занижено потребление и спекулативни интереси. Изходът от него е сложен и труден, но все пак същестува. Картината може чувствително да се промени,

ако всеобхватно се приложи ваучерната система

която сега се използва частично. Имаше продължителен спор дали трябва да се увеличава минималната заплата. Работоделите са против това, защото ще им се повишат разходите. Още повече че по веригата това ще доведе до покачване и на другите заплати, а също така и на осигуровките. Диспутът по същество обаче беше лишен от основание, защото става въпрос за около 80-90 хил. работещи на минимална заплата в частния сектор, при общ брой 3,7 млн. Но за да няма проблеми със синдикатите, трябва да се тръгне по пътя на договарянето. Според работодателските организации в условията на криза (друг въпрос е дали все още сме в нея, защото министър Дянков на няколко пъти заяви, че вече не сме) подобни мерки ще ги принудят да съкращават работници и да потъват в сивата икономика. Затова следва да се прибегне до взаимноизгодно споразумение. В браншовите и в колективните трудови договори да се включи клаузата, че всеки работник ще получава минимум по 2 лв. на ден под формата на ваучери за храна. Такива да получават и безработните (на по-малка стойност). Те трябва да бъдат освободени от всякакви данъци и социални осигуровки и да се приспадат от облагаемата основа. Това ще бъде стимул някои работодатели да дават ваучери за по 3, 4, 5 и повече лева. Другият вариант е в предпритията да се организират столове, в които режийните (понятие от социалистическо време) да се поемат от работодателите и така обедът с първо, второ и трето да струва 1 лв. Това не е носталгия от времето на социализма.
През юли 2009 г. бях на посещения в заводите на БМВ. Тогава беше разгарът на кризата. Въпреки това всеки работник получаваше дневен ваучер за 4,50 евро. Можеше да го използва или за обяд в заводския стол, или да си купи продукти за вкъщи. Съкратените работници получават ваучери на стойност 2,5 евро в продължение на 18 месеца. Какъв е ефектът от прилагането на такава система? Главният е стремежът за запазване ръста на потреблението. Това става въз основа на договаряне между заводите на БМВ, прозводителите на храни и доставчиците на услуги. При тази система 80 на сто  от разплащанията се извършват в натура, а другите - чрез пари. На доставчиците на хранителни стоки автомобилите са продават по заводски цени, а те своята продукция - без надценка. Така и двете страни не плащат ДДС, както и данък печалба. На пръв поглед това е сериозна щета за държавата, но тя се отнася благосклонно към такава практика. Причината е, че по този начин се запазва равнището на заетост, а иначе е необходимо да се правят значителни разходи за обезщетения. Равносметката показва, че един работещ носи приходи в хазната в размер на средно 1250 евро месечно, а безработният я ощетява с 800 евро.
Ако и ние възприемем такава практика, наистина има сериозно основание да се замислим не само за настоящето, но и за бъдещето си. Освен че се стопяваме като нация, в България все повече хора не искат да работят за жълти стотинки, след като знаят, че в чужбина ще получават 10 пъти повече за същия труд и при по-добри условия. А освен това там цените на стоките и услугите са както у нас, а много от тях са и по-евтини.