В статистиката невинаги 2х2 е равно на 4

Още по социалистическо време се разказваше вицът, че според статистиката всеки потребява по две яйца дневно, но всъщност повечето от хората по едно, а малко по три и така се стига до две средно за всеки.
Нещо подобно се случва с пресмянето на доходите. Средната заплата се отчита като сума от 765 лв. При 2,9 млн. заети (за толкова в НАП постъпва 10% данък от работна заплата) 765 лв. и над тях получават 234 хил. работещи. Поради това не е основателно заплатите на 8% от работещите да се приемат като база за средна работна заплата. Според методиката на Евростат най-малко 35% трябва да получават заплата, която да се приема като средна за страната. Така в Германия средната работна заплата от 2600 евро е определена въз основата, че тя се получава от 57% от заетите. В Италия за тази цел статистиката изключва заплатите на депутати, министри, магистрати, крупни бизнесмени, както и на нископлатените работници. Така там средната работна заплата се обявява като 1750 евро, но и се посочва, че докато в северните райони на страната е близо 2000 евро, в южните е 1100 евро. И у нас има подобни разграничения. Статистиката отчита, че най-висока е средната работна заплата в София, която достига до 950 лв. Няма как това да не е така, тъй като се взимат предвид доходите на висшите държавни служители, които надхвърлят 4-5 хил. лв., а в някои случаи са двойно и тройно по-високи. В столицата са топ мениджърите на банки, застрахователни дружества, концесионери, монополисти в комуналните услуги, които си формират

доходи от 40 до 130 хил. лв. месечно

Това обаче са само 0,7%. В същото време 37,2% от заетите получават заплата до 350 лв., като при това на значителна част от тях не им се изплаща в определните срокове. Поради това тези хора, които се водят на работа, всъщност не получават доходи. В статистиката обаче се подават данни, че заплатата им е примерно 470 лв. Тъй като обаче тя не се изплаща, се получава куха статистика, срещу която няма нито данъчни приходи, нито социални осигуровки. Така хазната, НОИ, НЗОК остават на празни ясли. При това държавните служители не плащат социални осигуровки, а те са за сметка на бюджета.
Но се появява и парадоксът, че във Врачанска област живеещите в нея са на второ място в страната по най-високи доходи. А каква всъщност е истината? Работещите около 6 хил. души в АЕЦ "Козлодуй" получават средно трудово възнаграждение около 3 хил. лв. месечно и именно те вдигат равнището на средната заплата в областта.
Изобщо у нас методиката за определянето на тази имагинерна величина, каквато е всъщност средната работна заплата, е тотално погрешна. В страните от Централна, Западна Европа и САЩ подходът е друг. Това, което реално се знае, е размерът на минималната работна заплата, защото тя се определя със закон. В някои страни (вкл. и в България) законът определя минимално месечно трудово възнаграждение, но в повечето се регламентира минималното почасово заплащане. И в двата случая обаче (с изключение на България) това е косвената база за изчисляване на средната работна заплата. Дългогодишната практика е показала, че средната работна заплата е от 2 до 2,5 пъти по-висока от минималната и този извод е валиден и за сегашно време.

В Унгария минималната работна заплата е 400 евро

а средната - 1000 евро (разликата е 2,5 пъти). В Словения минималната е 600 евро, а средната - 1400 евро (разликата е също почти 2,5 пъти). Така е и в Германия, само че там съотношението е между 1000 и 2600 евро.
Ако и у нас се приеме такава корелация, то на база 240 лв. минимална заплата, средната ще бъде 600 лв. Веднага обаче трябва да се отчете и един друг фактор - колко души получават средна работна заплата. Нека пак за пример да посочим същите страни. В Унгария те са 36% от работещите, в Словения- 41%, а в Германия - 58%, докато у нас са в порядъка на 24-25%. Поради това ние пак не се включваме в критериите на Евростат. При това константацията, че 24-25% от работещите у нас получават средна работна заплата (нека условно да приемем, че реално тя е 600 лв.) се отнася само за определни области, които са не повече от 7, при съществуващи 28. А има и такива, като Търговище, Разград, Силистра, Видин, Монтана (може би към тях трябва да се прибавят още Смолян, Пазарджик, Ямбол и други), в които за хората в трудоспособна възраст е направо мечта да си намерят работа със заплата от 600 лв. Поради това те са донякъде щастливи, ако работят и за по-ниска заплата, а даже и за минимална. Защото определено в подоходната сатистика трябва да се отчете обстоятелството, че 

у нас безработицата придобива главоломни размери

И в това отношение статистиката е в ролята на некоректен отразител на действитгелността. И като взима предвид резултатите от преброяването, тя отчита 9,6% безработни. Според организациите на работодателите те са 11,4%, а според синдикатите - 12,3%. Но какво се получава, ако съпоставим данните за 2,9 млн. работещи спрямо 7,364 млн. население? От него 2,2 млн. са пенсионери, а 1,4 млн. са в нетрудоспособна възраст и състояние или общо към 3,6 млн. Това означава, че тези, които могат да работят, са около 3,7 млн., от които за близо 1 млн. няма възможност за трудово поприще у нас. Чрез прости аритметични действия се стига до извода, че 74% от работоспособното население не може да се реализира на българския трудов пазар. Но тъй като всеки пети, навършил 18 г., поема пътя на емиграцията, реално безработицата у нас се свежда до 46%, което обаче е, общо взето, за цялата страна. В Девин безработните са повече от 75%, а при закриване и на болницата, ще станат 84%. Почти необяснимо е как при това положение в градчето действат 4 хотел-ресторанта и 16 кафенета. Това според думите на зам.-кмета се дължи на присъствието на гръцки туристи, които идват в градчето да прекарат седмичната си почивка и харчат по 100-200 евро на човек на ден, а някои и повече. В един от хотелите има бинго зала, където залагат по 400-500 евро.
При тази ситуация група преподаватели от УНСС правят изследване за

сравнение на доходите между България и другите страни от ЕС

Те установяват, че ако всяка година българската минимална работна заплата се увеличава с 5%, България ще достигне равнището на Централна Европа след 34 г., а на Западна - след 43,5 г., ако обаче в тях то не се повиши. А знаете ли кога ще достигнем доходите на хората от Люксембург и Лихтенщайн? "Само" след някакви си 113 г., ако те се задържат на сегашното равнище. В такъв случай се казва, че и срещу тях да бягаме, пак няма как да ги настигнем.
При това положение няма как, не като носталгия, а като реално отчитане на положението, да не направим сравнение с време социалистическо. През 1989 г. средната работна заплата беше 265 лв. Нея я получаваха 76% от специалистите с висше образование - инженери, лекари, икономисти, учители и 41% от работниците. И със средна работна заплата се живееше съвсем прилично. Защото разходите за храна съставляваха 30% от дохода, за облекло и обувки - 8%, за издръжка на жилището - 12%, за транспорт - 5%, за отдих и развлечение - 9%, за други - 10% (в тях се включват и средствата за покупка на цигари и алкохол). Едни от най-високоразходните пера в домакинския бюджет, каквито сега са средствата за здравеопазване и образование, на практика не съществуваха, защото те бяха напълно безплатни. По-аналитичният читател вероятно би забелязал, че общите разходи възлизат на 74% от дохода и, ако не е живял през това време, се запитва какво става с останалите 26%. За тяхното изразходване няма общо правило. Едни предпочитаха екскурзиите в чужбина (въпреки че те бяха сведени главно до посещение в държавите от социалистическия лагер), други смятаха, че най-малко веднъж седмично трябва да бъдат на ресторант, трети харчеха парите си за обзавеждане с мебели и битова техника. Понеже лъскавите стоки се продаваха в "Кореком", а там се пазаруваше с долари, възникна черна валутна борса. При официален курс 1 дол. = 0,92 лв., на нея той се купуваше за 2-2,20 лв.

Повечето хора наблягаха на спестовността

обаче. В резултат на това в края на 1989 г. едно средностатистическо семейство е имало влог от 8700 лв. в ДСК (единствената по това време финансова институция за влогове на населението, които са се олихвявали с 1% годишно). Толкова тогава е струвал един двустаен панелен апартамент с реална жилищна площ от 62 кв. м (завършен "до ключ), към който мазето и балконите са безплатна добавка. Такава е и цената на един автомобил "Вартбург", "Жигули" или "Шкода" ("Ладата" струва над 10 хил.лв.). Хората имат парите, но апартаментите и автомобилите не достигат и трябва да се чака ред за тяхното придобиване. За целта те правят вноски (минималната за жилище е 1200 лв., а за лека кола - 800 лв.), които не се олихвяват. През 1990 г. "Мототехника" връща парите на вносителите, но не и ДСК. В резултат на това жилищноспестовните влогове са трансформирани в лихвоточки, които обаче след 2009 г. не могат нито да се осребряват от собствениците им, нито да се прехвърлят на техни наследници.
Има аналогия и с хората, които доскоро са получавали средни доходи. В условията на стабилизация в периода 2006-2009 г. безработицата спадна под 7% общо за страната, а в София е под 2%. Така в едно семейство, в което мъжът е инженер, а жената - икономистка, се поучава доход от 1300 лв. и те решават да си купят жилище. Със спестявания и заеми от близки  и познати правят първоначалната вноска, но понеже парите не достигат, жилището е ипотекирано до неговото пълно изплащане, защото има и банков кредит. През 2010 г. конюнктурата се влошава и единият от съпрузите остава без работа. Поради това няма как само с една заплата от 650 лв. да се погасява месечна вноска от 370 лв. Семейството губи всичко, което е платило до този момент, а също така и жилището. Статистиката не отчита колко са потърпевшите, но те са някъде към 80 хил., а тенденцията е броят им да се увеличава.
Така, вместо у нас да се създава и развива средна класа, тя губи позиции. При това положение почти единственият изход за нея е трудовата емиграция, която е в пълен ход. Правителството няма решение по въпроса, затова то трябва да се смени от друго, което има разумни идеи в това отношение и може да ги реализира.