Спомен за Владко

По-късно, в по-зряла възраст, изгубих и други добри приятели от моето поколение. Раздялата с никого от тях обаче не съм изживявал, както тази с много рано напусналия ни Владимир Башев. Няколко години по няколко часа на ден работехме в една от стаите на в. "Работническо дело". А през останалото време, повече от нормалното, си говорехме по телефона. Говорехме си за какво ли не - на момчешки и творчески теми, кой какво е измислил, откакто сме се разделили, тоест през последните няколко часа...
После, когато работеше в писателския вестник "Литературен фронт", пак често се чувахме и виждахме, въпреки голямата му заетост. Дори майка му, леля Катя, често питаше мен къде да го намери. Споменах леля Катя и се подсетих, че моето познанство с Владко датира от детски години - аз бях на ученически летен лагер в Самоков, а майка му беше медицинското лице, което ни мажеше с йод, когато се налагаше. И го беше взела със себе си. Оттам започна нашето приятелство.
Няколко години по-късно група момчета, станали сетне известни писатели, играеха футбол на празното място между Полиграфическия комбинат и сегашната сграда на БТА. Ще изредя някои от най-запалените: Любен Георгиев, Наско Свиленов, Владко... Два или три пъти между играчите беше и амбициозният Георги Марков и си спомням как веднъж Владко ми каза (бях влязъл в играта като отбрана) да пусна болния по онова време Джери да вкара гол, което ще задоволи амбициите му и на футболист. Беше вече доста известен писател.
Но това не е единствената проява на загриженост за някого от нас, която Владко е проявявал. Макар и по-малък от мен, той без да усети, ме е учил на колегиалност и на редакторски такт. С една дума, беше надскочил възрастта си не само по това, което пишеше. А за малкото години, които живя, той издаде доста книги. Ще ги изброя: "Тревожни антени" (1957 г.), "Преодоляване на гравитацията" (1960), "Желязно време" (1962), "Нецелунати момичета" - поема (1963), "Магазин за часовници" (1964), "Възраст" (1964), "Ателие" (1967).
Към тези поетични произведения трябва да добавим голям брой статии и доклади по културни въпроси, текста на "Оратория на нашето време" с музика на Любомир Пипков, либрета за музикално-сценични творби и други. Тук с известно чувство на неудобство трябва да уточня, че либретата на оперетата "Славеят на госпожа Орхидея" с музика на Александър Райчев и на операта "Антигона 43" с музика на Любомир Пипков са измислени и написани от Панчо Панчев и Владимир Башев.
Прочетох в интернет много точни и хубави думи за него: "Творчеството на Владимир Башев е емоционално отражение на определена социална, нравствена и културна епоха, която съдържа в себе си много от своите продукти на времето, живота на човека в големия град, реалните на съвременния бит, неспокойствието, тревогата и възванието, търсенето, тръпката и очакването, скоростите, информацията, науката, научните термини, изкуството-поезия, музика, живопис - философията, политиката, урбанизацията, спорта..."
Освен литературата и в частност поезията Владко имаше широки интереси и знания. С него можеше да се говори почти професионално на теми от изобразителното изкуство, от музиката (не само естрадата, а и големите жанрове), театъра в многото му разновидности... И това не беше за сметка на политиката и обществения живот, а редом с тях. Спомням си нашите дълги разходки по пясъчната ивицата на плажа край морето, в които той богато и с момчешка убедителност анализираше пред мен последните политически събития. А те не бяха малко и в нашата младост.
С особено пристрастие и майсторство превеждаше поезията на своите руски приятели и колеги като Евгений Евтушенко и Андрей Вознесенски. С по-малко ентусиазъм превеждаше куплетите на скромни дарования, които бяха откликнали на важни политически събития, а вестникът трябваше да помести и тези стихотворни съчинения... Владимир Башев беше готов и на компромиси в името на бъдещето. Той беше от хората, които могат да гледат далече напред и не жалеше сили за идването на това бъдеще. Само така можем да си обясним, че в редовете, които е написал, няма нищо остаряло. Стиховете, оставени от него, и днес и занапред ще се четат сякаш са писани снощи. А вложеното дълбоко в тях тепърва ще се разгадава. Освен, разбира се, удоволствието, които ни носи голямата поезия.
И още нещо: беше човек, поет с мисия. Неговите думи "Ако няма какво да дадем на света, за какво сме родени?" звучат и винаги ще звучат като програма на твореца, като негов дълг към обществото, в което се е родил. Днес щом прелистим някоя от книгите му, убеждаваме се, че за краткия си живот той ни е оставил блестящ пример за човешко и гражданско поведение.