Улицата

Автомобилите напуснаха улицата. Изпълниха я масите на недоволните. Улицата -  арената на неподправената истина. Закънтяха отново паветата, захвърчаха камъни вместо куршуми. Искрата на напрежението прехвръкна от непосилно високите цени на електрическия ток. Търпелив е народът, но до време. За всекиго стана пределно ясно, че да играеш по свирката на властващите гербаджии е все едно да скачаш върху хляба на децата си. България се нуждаеше от тези митинги още когато Бойко Борисов се изцепи пред наши емигранти в Чикаго, че "най-големият проблем на България е лошият човешки материал в страната". Още тогава улицата трябваше да го изхвърли.
Мнозина го приеха като един от тях, но той превърна националната кауза в колекция от нарязани трикольорни лентички, които не стават за нищо друго освен за илюстрация на собствения му провал. За съжаление не само на това. Тези парченца трикольори остават като тъжен символ на изгубената надежда у хората, че изобщо съвременните български политици работят за тяхно добро.
С какво конкретно ще бъде запомнено управлението на този таен Буда? С пладнешкото ограбване на народа от енергоразпределителните дружества, от "Топлофикация", от мобилните оператори, от банките... Ширещо се безнаказано грабителство, в което няма и капка човечност, няма и помен от морални задръжки, от елементарни етични съображения. Лошото е, че това пробуди злобата на деня, която се наложи като масова норма в отношенията между хората. Ширещите се бедност и мизерия провокираха студенина и безпардонност в масовото общуване, а егоизмът се наложи едва ли не като всеобща мярка. "Какви бяхме едно време, а какви станахме сега" - сами се чудеха хората помежду си, търсейки отговора в очите на другия.
Улицата оживя. Тя променя историята на България. Тя е част от времето, за което е говорил Левски - онова време, което променя нас. Дано и ние да имаме сили да го променим.