Раните

    Съдбата и многолетната ми работа като кореспондент на БТА на Балканите ме направиха непосредствен свидетел на периодичните конвулсии на албански, сръбски и какъв ли не още национализъм, пък и на драстични форми на родоотстъпничество като това по долината на Вардар например. Взирайки се сега от дистанцията на годините и преживяното в този истински коктейл от страсти, насилие и заблуди, стигам до извода, че наред с повишената си сетивност за национална принадлежност и териториално присъствие, народите от полуострова винаги са били подвластни на международната конюнктура и на интересите на големите играчи в европейския политически театър. Как по друг начин да си обясним разделянето и създаването със замах на държави при нарушаване на принципа за ненарушимост на границите, обявяването на едни за престъпници, а други (не по-малки грешници) едва ли не за светци. Или безпардонната намеса на световните ментори в делата на балканците, с използване на силата на капитала и влиянието.
    Споделям тези мисли дни след грозните сцени на етническо противопоставяне и насилие на белградския стадион "Партизан" по време на футболната евроквалификация между отборите на Сърбия и Албания. Фактите вече са известни, пък и интерпретациите за случилото се на двете, участвали страни. Обърнем ли се обаче към причините, става доста по-сложно. И неизбежно ще се наложи да ги търсим в близкото и по-далечно минало, в което едва ли не дистанционно силните на деня управляват процесите в нашите многолики държави.
    За всички е ясно, че ерупцията на омраза в сръбската столица бе провокирана не толкова от присъствието на тим от държавата Албания, колкото от откритата провокация с развятото знаме с двуглавия орел, напомнящ на сърбите за отцепеното от тяхната територия и обособило се като държава Косово. "За тази рана няма лек", споделяли са пред мен многократно колеги от Белград, които обаче категорично отричат проявите на национален екстремизъм. А такъв имаше и след обявяването на независимостта в Прищина, когато улиците на сръбската столица бяха превърнати в бойно поле, а някои дипломати от западни страни тогава сериозно се притесниха и за живота си. Когато преди това добре организирани албанци опожаряваха и обезлюдяваха сръбски села в Косово и къртеха православните кръстове от куполите на храмовете. Но и когато сръбските сили, и тези на албанските сепаратисти въдворяваха "ред" в своите зони на действие. Да не говорим за натрупаната междурелигиозна нетърпимост от невероятната трагедия с войната в Босна и Херцеговина, покрила бившата югорепублика с толкова много гробници - неми символи на насилието.
Да не би сръбският грях със Сребреница или този на мюсюлманите в Братунац и Скелане да са принос за единението или дори търпимостта на територията на бившата югофедерация, създадена по волята на великите сили, а след това унищожена пак от тях. Но отново с кръвта на балкански народи, с противопоставянето им и вкарването насила в онзи омагьосан кръг на омразата, който ги прави много лесни за манипулиране, за временна и по-трайна употреба.
    Случилото се на мача в Белград бе всъщност разкриване на раните на първичния и вторичен разпад на Югославия. На пръв поглед това е закономерната реакция на загубилите сърби и спечелилите албанци в най-общия смисъл. А всъщност налице е своеобразен бунт на две млади поколения, за които насилието е в детските им спомени, а настоящето с привнесената псевдодемокрация - само нищета. Затова спортният терен се превърна в бойно поле, едва ли не в компютърна игра с участието на един мрачен дрон над терена, който самоотвержен боец на "плавите" смъква от летящата машина. Във виртуалния сюжет сред лошите герои е и УЕФА, наблюдаваща изтреблението, за което сама има решителен принос, и то не само за този злополучен мач.
    И накрая да ви разкажа нещо любопитно. На един от поредните погроми на запалянковци в Белград млади "ултраси", сред които и доста девойки, нахлуха в скъпите магазини на пл. "Теразия" за маркови спортни стоки. Награбили, милите, по няколко чифта маратонки "Найк" за около 100 евро и дим да ги няма към крайните квартали на столицата. След някой и друг ден обаче сменили традиционните кубинки с искрящо белите патъци и по тях полицията ги хванала, така да се каже, в крачка. По този повод един ветеран, освобождавал с русите Белград от фашистите, преди време ми каза с умиление: "...не е добре, но и на тях им се иска да поносят нещо хубаво. Дано са се порадвали поне малко, защото какво им оставихме, всичко ни взеха".    
    Възприех думите на този възрастен човек едва ли не като диагноза за нашите си, балкански въпроси. И се замислих за раните, които по европейски и атлантически все ни лекуват, а те все повече кървят. А дали вместо да търсим чужди и очевидно неефективни лекове надалеч, не е по-добре да повярваме в собствените си възможности и превърнем балканската ярост в мирно единение. За да се превърне най-после райският ни къс полуостровна земя и в прекрасно място за живот.