Политиците през Едит

Дълго мислих, преди да споделя традиционно своите мисли в отредения ми вторник. След безумната нощ на безумните изборни резултати в съзнанието ми се лутаха две теми. Едната за катастрофалната загуба на БСП, а другата- за най-близката до сърцето ми френска естрадна легенда Едит Пиаф. Смъртта застига малката-голяма певица на 11 октомври 1963-та, а столетната партия получи сериозен сърдечен спазъм няколко дни преди тази дата, но 51 години след онези неизмеримо по-романтични времена. Дилемата пред мен разреши с вметнатата си фраза на среднощната прескнференция в НДК председателят на единствената лява партия у нас Михаил Миков, споменавайки между другото песента-изповед на Едит "Не съжалвям за нищо" / Non, Je ne regrette rien/.
Та в този  наглед абсурден мой словесен микс си въобразих някои неща, които ми се иска да споделя с верните, а, струва ми се, и страдащи в момента читатели на вестника. Добре знаете, че БСП (да не говорим за нейния първообраз) е горда партия. Познала е не едно крушение в бурната си история и винаги се е въздигала, независимо от опитите да бъде заличавана от политическия живот. Затова точно сега тя не търси съжаление, пък и едва ли ще го получи, още повече от нароилите се точно от нейното котило озлобени политически субекти. А закономерно ще се стреми към реванш с обновление и идеи за доброто на хората. Без примитивна лексика, самоунижаване и търсене на виновници на всяка цена, а с мъдрост. Както пее Едит по прекрасната музика на Шарл Дюмон и разтърсващия текст на Мишел Вокер: "Не! За нищо не съжалавам. Нито за доброто, което са ми направили. Нито за лошото".
Взирам се до ослепяване не толкова в трагичните за всички резултати от вота, а в постната избирателна активност. Дешифрирам го като отчаяние. От всичко и от всички. Независимо, че някои новопоявили се дребосъци със стръвност към политическата хранилка капитализираха страданието и сега тържествуват в светлината на прожекторите. Независимо, че след като даде свой решителен принос с почти пълен мандат за разрухата на държавата отново първата по гласове партия (какъв парадокс!), имитира коалиционна култура в името на спасението. Не че БСП ще остане глуха за воплите за рационални и полезни за хората решения, включително и в парламента, но някак си цинично е след като си минал през България с партийната вършачка, сега демагогски да търсиш доброволци за засаждане на борчета върху държавната пустош. В този смисъл се сещам за мисъл на Едит в нейната единствена автобиографична книга "На бала на късмета", която гласи: "Изпитвам ужас от тиранията на времето". В случая великият творец има предвид изтощителната си работа и живот в отредените часове на денонощието. Аз пък си позволявам да злоупотребя с думите на Пиаф и ги отнеса към нашето си време на тирания, в което робуваме на чужди интереси, влачим доброволно веригите на егоизма и алчността, на еснафщината, кариеризма и подлостта. Защо тогава се учудваме на арогантността на самопровъзгласили се политици, защо в хората се задейства мирния (засега!) протест с неучастието в изборите? И, питам се - не е ли това истинският протест срещу цялата политическа класа, а не онази платена бутафория на "протестърите" срещу едно правителство, което все пак работеше за хората. И все повече ще се очертава като антипод на лишеното от професионализъм лобистко творение на професора-ренегат, което, надявам се силно, скоро да ни избави от присъствието си в и без друго сбъркания ни политически живот.   
Накрая пак за Пиаф, защото има какво да научим от живота на тази забележителна жена. Немотията отпраща малката Едит при баба й по бащина линия, която работи като готвачка в публичен дом в град Барие-Нормандия. Поради заболяване детето в този момент е незрящо и е обградено с особеното внимание и нежност от дамичките в бардака. Дълбоко състрадателни по натура, особено към мъжката похот, те заедно с бабата и "мадам" решили да заведат малката в базилика за молитва пред много почитаната от местните "малка богородица от Лизиьо". И чудото станало. След ден, според биографията на Пиаф от несъщата й сестра Симон Берто, момиченцето съзряло първо клавишите на пианото в салона за посетители. Така с широко отворени очи за всичко от живота започва нелекия, но славен път на певицата. Та, мисля си наивно, на кого ли трябва да се помолят нашите политици за изцеление от своята слепота. Дано поне коленичат пред съвестта си и прогледнат най-после за обкръжаващата ни действителност. Ако не го сторят сега, а продължават да ни омайват с илюзии и заучени фрази от псевдодемократичната лексика, то отечеството ни ще продължи да се срива и обезбългарява. И ще бъде неизмеримо далеч дори в нюансите от посланието в онзи прекрасен шансон на Едит Пиаф "Животът в розово".
Това е, мислете умно!