Бедствие

Деси ВЕЛЕВА

Колкото и невероятно да звучи за някои, в страната има българи, които не се вълнуват какво става в първия ден на парламента, кой е избран за негов председател и какви протести заграждат Народното събрание. Тези други българи имат свои протести, свои каузи и борби, които засягат елементарните им нужди за съществуване. Често са сами на улицата в недоволството си, още по-често получават само морална подкрепа, празни обещания от властта, без да се стига до реални резултати.

Едни такива нечути и незабележими българи са жителите на Омуртаг. Десетилетия наред те се борят не за привилегии и лукс, а за прости неща -като вода... Питейна вода, с която да си направят супа, да се изкъпят и изперат. И тя да не идва от кофата в кладенеца или от водоноската на чаршията. А от собствената им чешма, която е прокарана от социалистическите труженици в едни тъмни времена, за да върви вода по нея. Днес обаче тя остава суха денонощия наред, потича за час-два на голям интервал от време. 

И така всеки ден. От 30 години. В ХХI век. Не помагат блокади на магистрали, протести пред институциите, молитвени писма, декларации и подписки. Просто Омуртаг е много далеч от светските вълнения на управляващите през последните десетилетия. И гласът на местните не стига до тях. Не защото не е силен, а защото върви на различна честота. Тя не се долавя от онези, които се къпят по два пъти на ден и проблемите им са по-възвишени и комплицирани.

Затова днес жителите на Омуртаг са отчаяни и се борят в градчето им да се обяви бедствено положение. Не че бедствието им ще изчезне с една административна заповед, но поне ще е опит да привлекат нечие внимание. Само че лош ден са избрали... Днес е времето за друг, много по-важен избор на жълтите павета. И думите им пак ще бъдат заглушени.