Акценти
Мъдростта си отива...
/ брой: 164
И мъдростта си отива... Не съвсем, не съвсем, но си отива все пак. Само колко мъдреци ни напуснаха в последните години! Осиротяхме без тях. Дали осъзнаваме това не знам, но за тях останаха само спомени. Урни, пепел, гробове и памет. И нищо повече. За повечето от тях дори вече не се сещаме. А човек живее, докато има и един поне, който да си спомни за него, да запали свещ, да го помене, да припомни негов знак, послание, стих, песен, мисъл. И се надяваме, че мъдростта ще спохожда дните ни с това...
Мъдрец беше Светлин Русев. Прочетох, че дори премиерът го нарекъл по този начин в деня на кончината му. Само какви слова подготвяше лично и произнасяше пред свои колеги за техни изложби, юбилейни и празнични поводи. Помня, когато работихме заедно в едно издателство с художника и издателя Стефан Куртев, че искаше да подготви сборник с тези слова. Това щеше да бъде истински учебник по художествено слово. Дали осъществи мечтата си Куртев не зная, но и сега е актуално подобно издание.
А Валери Петров? Една поетична вселена изчезна с неговата кончина. Писаното и напечатано слово остана, но няма вече на живо как да чуеш мъдрото послание по човеколюбие и изящна словесност. Така стана и с Евтим Евтимов - мъдреца, певеца на виното и на родината. С Тончо Русев. Българските естрадни изпълнители изпяха поне хиляда песни на Тончо. Но него го няма. Мъдростта на композитора остана далече в спомените ни, няма я на живо. А песните бяха малки и вечни уроци по патриотизъм, по любов и човещина...
София имаше един сантиментален кмет. Казваше се Петър Междуречки. Той беше последният и първият ни посланик в Германия - преди и сега. Боледуваше с проблемите на града и на България, промените не промениха отношенията му към хората и града. Той беше мъдрец от класа. Много го обичах. Много ценях посланията му и опита му. И си признавам - липсва ми кметът на София от миналия век...
Така ми липсва и Вели Чаушев. Отиде си внезапно, без да се сбогуваме. А бяхме от една и съща кръвна група. От младежките години имахме приятелство. Той представи заедно с Георги Тахов първата ми книга в младежкия дом в бившия Коларовски район, а после сам написа и издаде десетки свои с великолепни разкази и фейлетони. Беше мъдър и човечен. Открит и всеотдаен. И с него си отиде мъдрост и човещина...
Често си спомням приятелството с Никола Анастасов. Той беше и актьор, и другар, беше общественик, неуморим в творчеството си. Играеше и болен на сцената, снимаше до последно и носеше духа на неизчерпаемото благородство. Винаги съжалявам за съпругата му Мария Косева, която направи най-голямата саможертва в името на семейството и децата си, в името на Кольо. Тя беше примата на българската естрада. Но остана само със "Сините канарчета" и "Старият юнга", за да се отдаде изцяло на семейството си.
И с Божидар Димитров бяхме близки по дух, по чувството си за България, по историческите си претенции за истина и усет за българщината, които са все повече дефицит в обществото ни... Не мисля, че ще има друг такъв водещ в "Историята с...". Той владееше аудиторията, тя го обичаше и тъгува по него. Винаги виждам сълзите му на екрана, когато разказваше за изкачването на Шипка от десетки хиляди млади хора, и откровението му, че България и българското е непобедимо и ще остане и след нас!
Отидоха си още много мъдреци. Само си спомнете Павел Матев, Лиза Матева, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Велко Кънев, Иван Славков, Стефан Тихчев, Лалю Димитров, Хачо Бояджиев, Джоко Росич, Рангел Вълчанов, Иван Радоев, Иван Динков, Наум Шопов, Крикор Азарян... И още неколкостотин мъдреци, без които мъдростта вече не е същата.
Мъдростта си отива. Не съвсем, но си отива...