Телевизионна зависимост

Каква трябва да бъде националната ни телевизия? Чинно и с поредната надежда слушахме пренията миналата седмица. Въпреки натрупалите се резерви и отегчения спрямо повелителното "трябва", което обикновено се отправя към другите, а не към нас, дръзваме плахо да споделим, че на този въпрос могат да отговарят не само телевизионери.
Националната телевизия е национална тема. Тя е органическа част от едно общество. Тя потвърждава принципа на равнопоставеността между индивида и държавата, който юристите назовават "производна обвързаност". Такава обвързаност далеч невинаги е приятна. Във везните на посочената равнопоставеност надделява често едната й страна. Тогава кога държавната телевизия може да "учи", "възпитава" и "налага", коригирайки утвърдените конвенционални вкусове и тематични предпочитания на по-голямата част от публиката. Националната или държавната телевизия не може да бъде красив оазис в пустинята тогава, когато останалата част на същото общество е преизпълнено с неувереност, подражателство и първосигнални сетива. Значи тя следва да поеме риска в началото да бъде "скучна" за всеобща рецепция. Дори и да загуби в конкуренцията. Това не означава старомодна реставрация на банализираната дидактика. Нито въздишка по миналото. Но все пак кога сте гледали на малък канал балета "Жизел", който ни напомниха от архива на БНТ? А онова "ток шоу", което не е запълнено с нервна партийна препирня, а предава на поколенията реалните стойности от миналото без профанска мегаломания и без парвенюшко омаловажаване? И тази ли липса ще категоризираме като мухъл, който вълнува само просълзени носталгични старци?
Не сте ли забелязали, че често се оплакваме от "скучната" телевизия на много страни, на които  подражаваме? Казват, че италианската телевизия била най-бляскава като зрелище. Но тъкмо тя завърши продължителната културно-езикова унификация близо сто години след обединението на Италия през 1871 г. Значи развлечението може да върви заедно с общонационални цели и постижения.
"Няма нищо по-мъртво от вчерашен вестник!" -така саркастично У. Чърчил утешаваше самолюбието си, когато медиите му напомняха лични провали или несбъднати прозрения. С такава високомерна философия всяко всевластие може да изглежда ефимерно. Днес все повече се налага дискретното впечатление, че медиите управляват света, а не парламенти и правителства. Но кой тогава стои зад самите медии? Тази енигма става вече не по-малко трудна за разгадаване, както и въпросът кой е сътворил Твореца. Нека напомня, че нашата държава в значителна степен бе възстановена и чрез медиен натиск. През онези времена, според един британски журналист, столът на главния редактор вече ставаше по-влиятелен от престола на монарха и креслото на министъра. Тази начална тенденция днес е придобила грандиозни мащаби. Може и поради това повечето политици ухажват, а някои направо се подмазват на медиите. Мнозина историци твърдят, че Хитлер не би дошъл на власт, ако имаше публична телевизия. Но с оглед на днешните ефекти на медийната пропаганда дилемата може да се постави и по друг начин - дали диктаторът нямаше да се наложи още по-съкрушително, ако имаше телевизия! В наше време хранителната среда на вождизма са именно медиите. При всичките храбри изключения.
Но има и нещо друго. Безкрайните ни оплаквания срещу стойностната посредственост във възприятията на новите поколения имат и допълнителни причини. Тя не е резултат от програмираното опростяване на човечеството, замислено от времената на Джон Фостър Дълес. Тя триумфира поради липса на нещо друго. При всичките звезди в науката, културата и изкуството все още усещаме крещяща потребност от възвишената история, поведение, подвиг, който да не се коментира само във фризьорските салони. Нещо, което да "грабне" зрителя и той да "превърти" канала към него. При такава угнетяваща липса всякакви управленски способности, реформи, иновации и бюджети остават  безрезултатни. Тържествуват страстите с гангстери, полицаи, яхти и красавици. Това не е само български случай. Може би е малко поувеличен при нас, но не е само наш. Така е навсякъде по света, както казват депутатите. След кончината на предишния папа не остана един световен авторитет, който да респектира всички независимо от други нагласи. Това също е част от общата тревога. Понякога имитацията на благородни стойности може да се окаже по-гибелна. Тук виждаме превзето и поради това изкуствено предпочитание. Става дума за пренебрежение към внедрявани добродетели дори и тогава, когато те са измислени. С какво "Дързост и красота" е морално и художествено по-стойностен, сравнен с "Листопад"? Вторият е така дамгосан, че за да запазят името си, интелектуалците крият, че го гледат! А виж, другото - може!
Така че това "трябва" е взаимно зависима задача. Няма престижна телевизия в непрестижна страна. Нека не виним винаги телевизията. Тя е част от нас. Когато се гневим към нея, ние се гневим срещу себе си...