Провал за цивилната сила ЕС през Арабската пролет

Политиката на Европейския съюз спрямо протестите в арабския свят за демокрация, спазване на човешките права и по-добри условия на живот, определяни от западните медии и дипломати като "Арабска пролет"(1), е имала предимно цивилен характер. В същото време обаче действията на ЕС са оценени крайно негативно от пресата в Германия. Това показва анализ на медийното отразяване на политиката за сигурност на съюза по време на "Арабската пролет" през 2011 г. в двата най-значими немски регионални вестника "Зюддойче цайтунг" и "Франкфуртер алгемайне цайтунг"(2).
Анализът се основава на ролевата теория, според която даден международен актьор, било то държава, съюз или организация, може да изпълнява определена роля във външната си политика или в политиката за сигурност като неин поделемент, какъвто е случаят с ЕС. Трите идеални типа, използвани като отправна точка при изследването на коментарите в двата вестника, са цивилна сила, военна сила и икономическа сила. През последните няколко десетилетия ЕС основно е определян като цивилна сила(3), но с развитието на общата политика за сигурност и отбрана в края на миналия век ролята на съюза като военна сила беше поставена под въпрос. В същото време икономическият капацитет на ЕС, въпреки сътресенията от последните няколко години, продължава да бъде значим.
Вземайки предвид факта, че нито един от тези идеални типа няма реално съществуващ аналог, анализът се стреми да отговори на два въпроса. Първо, коя външнополитическа роля на ЕС е била доминираща през погледа на медийната общественост в Германия. И, второ, как немската преса е оценила политиката на ЕС при боравенето с "Арабската пролет" като източник на конкретни заплахи (слаби съседни държави, нелегална имиграция, условия за тероризъм, трафик на оръжие) за неговата сигурност. Изборът на два немски вестника като обект на анализ не е случаен, защото Германия е смятана от мнозина евроспециалисти за мотора на ЕС и защото в научната литература именно тя най-много се доближава до идеалния тип на цивилната сила.

Силвио Берлускони и Муамар Кадафи - пример за партньорството на ЕС с един диктатор

Резултатите от анализа показват, че по време на сътресенията в Северна Африка и Близкия изток ЕС е изпълнявал преобладаващо ролята на цивилна сила. Това най-вече проличава в избора на икономически и дипломатически външнополитически инструменти, както и в стремежа за колективно разрешаване на конфликтите в Либия и Сирия посредством сътрудничеството с ООН, НАТО, САЩ и Арабската лига. Една от основните цели на цивилната сила - разпространението на демокрацията, пък може да бъде открита в предложеното от върховния представител Катрин Аштън "Партньорство за демокрация и споделен просперитет", обещаващо финансова помощ в замяна на демократични реформи. Успоредно с това в реакцията на ЕС спрямо "Арабската пролет" могат да бъдат открити характеристики на икономическа сила. Това важи в най-голяма степен за първия месец на протестите, когато съюзът застана негласно на страната на диктаторите в Северна Африка с надеждата да запази икономическите партньорствата с тях, осигуряващи на ЕС петролни доставки и защита срещу нежелани имигранти.
В реакцията на ЕС спрямо събитията в арабския свят изпъква и важен елемент от политиката на идеалния тип военна сила. Това е едностранното налагане на икономически санкции и отправяне на дипломатически обръщения към авторитарните режими в засегнатите държави. Това може да бъде обяснено с факта, че "Арабската пролет" обхвана съседни на ЕС държави, а според европейската стратегия за сигурност от 2003 г. изграждането на сигурност в съседните региони е един от основните приоритети на ЕС. В този смисъл съюзът трябваше да докаже, че може да се грижи за опазването на мира в средиземноморските държави.
Въпреки ролята си на цивилна сила действията на ЕС са оценени негативно от немската преса. Причините за това са две. От една страна, в европейската политика за сигурност, особено по отношение на войната в Либия, пролича липсата на консенсус между отделните страни членки. Въздържането на Германия при гласуването на резолюцията на ООН за налагане на забрана за полети в либийското въздушно пространство, както и едностранното признаване на Националния преходен съвет за легитимно правителство от страна на Франция са най-значимите примери за това. От друга страна, ЕС е критикуван за това, че не се застъпи достатъчно за въстаналите народи в арабския свят. Това личи най-вече в пълната липса на интерес към съдбата на имигрантите от Северна Африка, които бяха заточени на италианския остров Лампедуза, а впоследствие бяха тактично забравени. Призивът за защита на човешките права пък като цяло беше рядкост в официалната риторика на ЕС.
Резултатите от анализа на реакцията на ЕС спрямо "Арабската пролет" през 2011 г. ярко контрастират с получената от ЕС Нобелова награда за мир година по-късно. Да, съюзът наистина има принос за развитието на мира, демокрацията и човешките права в Европа, но "Арабската пролет" е пример, че във външната политика и политиката за сигурност на ЕС спазването на човешките права има второстепенен характер. Подобно разделение на човешките права - във и извън Европа, е недопустимо за международен актьор от ранга на ЕС, който в своята стратегия за сигурност претендира "да поеме своя дял от отговорността за глобалната сигурност и за изграждането на един по-добър свят".
За да бъде тази формулировка уместна, ЕС трябва да подкрепи думите си с конкретни действия. В противен случай съюзът просто трябва да се откаже от идеалистичните възгледи в официалните си документи и да признае, че петролът и защитата от имигранти са по-важни от демокрацията и човешките права. Тогава никой няма да го укорява, че проявява снизхождение към диктатори където и да е по света.


 (1) Арабската пролет обхвана общо 16 държави (Алжир, Бахрейн, Джибути, Египет, Ирак, Йемен, Йордания, Кувейт, Либия, Мароко, Мавритания, Оман, Саудитска Арабия, Судан, Сирия, Тунис  и Палестинските територии. В различните държави нейното проявление варираше от мирни демонстрации през насилствени протести до смяна на политически режими и граждански войни.
 (2) Анализът е предаден като магистърска теза в Института по политически науки към университета "Йохан Волфганг Гьоте" във Франкфурт на Майн през октомври 2012 г.
 (3) За първи път Европейският съюз получава това определение от Франсоа Дюшен през 1972 г.