Патриарсите на България

Има условен именник, в който са включени 26 български патриарси. Но колко от тях са били действително такива? Строгото каноническо право включва редица изисквания за придобиването но този най-висш духовен сан. Необходимо е кандидатът да бъде избран на всеобщ църковен събор, узаконен от светския владетел и признат от чуждестранните патриарси, преди всичко от Цариградско-Вселенския и с волята на византийския император (докато е имало такъв).
За първи път безупречно и безусловно на всички тези изисквания отговаря Йоаким I, признат и ръкоположен през 1235 г. (преди него обаче този статут има Василий I - 1186 г.). Инициативата за Йоаким принадлежи на Иван-Асен II - цар на българи и гърци. Тя е безусловно подкрепена от Йоан III Ватаци, който се надява с помощта на Иван-Асен II да възстанови властта на ромеите в Цариград. (По това време той се владее от Латинската империя.) След като Йоаким е избран на редовен събор и е утвърден от Иван-Асен II, идва и признаването на партиаршеското съобщество. Вселенският патриарх Герман, заедно с останалите свои братя патриарси: Анастасий - на Йерусалим, Мирон - на Палестина, Симеон - на Антиохия и Сирия, Никола - на Александрия и Египет, признават с равна партиаршеска степен града Търново - църквата Възкресение Христово, майка на българските църкви в българското царство. Това е акт на

възобновяване на българската патриаршия

която е създадена по времето на цар Симеон Велики, но тя не получава най-пълно признание и съответно не се ползва с всички канонически права.
След превземането на българското царство от Василий II той премества нейното седалище в Охрид, но вече с ранг архиепископия.

Патриарх Кирил

Създателите на Второто българско царство - Петър и Асен, не обръщат достатъчо внимание на църковните въпроси, защото трябва да го пазят от враговете. Тази линия се продължава и от Калоян, който иска корона, а не партиаршия. За постигането на тази цел е бил склонен и на уния с папата, а това означава да приеме неговото религиозно покровителство. Можело е дори да се стигне до второ покръстване на българския народ - от източноправославна - в католическа вяра. Но когато Калоян разгромява кръстоносците при Одрин, всички се надпреварват кой да благослови короната му. Според хрониките той сам я е сложил на главата си (както 600 г. по-късно същото е направил Наполеон). Калоян назначава за примас на българската църва игумена на Иваново-Възрожденския манастир Ангеларий. На него се пада тежката участ да отслужи панахидата при погребението на тленните останки на цар Калоян.

Патриарх Максим

Българската патриаршия е ликвидирана през 1393 г., когато Търново е превзето от турците. След дълги борби се стига до признаването на българската екзархия през 1870 г., но не и като патриаршия, въпреки е е била пет пъти по-голяма от цариградската по територия и население. Но екзарх Йосиф заема своето място в Истанбул наред с примасите на гръцката, руската и арменската православни черкви. 
За основател на автокефалната (независимата) българска православна църква определено трябва да се смята цар Симеон. Поради канонически причини тя не става патриаршия, а е независима екзархия. Симеон, който е бил подготвян от баща си княз Борис (Михаил) да стане първосвещеник, след отстраняването на брат му Владимир (Расате) е поставен начело на светската власт. В първите години от своето властване той номинално ръководи и църковната, но след това прехвърля тази функция на Йосиф, който го надживява. След смъртта му, вече при цар Петър, е наследен от Леонтий, а след това от Димитрий, Сергий и Григорий, който остава на този пост до падането на България под византийско иго през 1018 г. Българската екзархия е превърната в

архиепископия със седалище Охрид

и е подчинена на цариградския патриарх.

Патриарх Неофит

При възстановяването на българската държава от братята Асен и Петър през 1187 г. те отхвърлят подчинението на Охридския архиепископ и под тяхно давление ръкополагат видинския епископ Василий за архиерей на българската църква. Той се обявява за автокефален архиепископ, а след унията с Рим започва да се нарича патриарх. Така че той е първият с това духовно звание. През 1235 г. при царуването на Иван-Асен II неговият приемник Йоаким е официално признат и от цариградската патриаршия и той е вторият най-висш български духовник. Но когато настъпва неговата кончина, висшите духовни сановници не могат да се споразумеят кой да стане следващия патриарх. А по това време царската власт е отслабена. България е нападната от всички страни, поради което губи територии и население. Настъпва разединение и сред българската православна управа. Създават се няколко епархии - Търновска, Видинска, Добричка, Преславска, Средецка.
Обединението става в средата на ХIV в. Неправилно е обаче да се смята, че за неин патриарх е избран Теодосий Търновски. Той по-скоро е бележит книжовник и просветител, а един от неговите ученици е Евтимий. Той именно става третия реален патриарх на България, който, както е известно, ръководи последната отбрана на Търново срещу турците. След падането на престолнината е осъден на смърт чрез посичане. Според преданието, когато палачът вдига ятагана, за да нанесе смъртоносния удар, ръката му се вдървява. Удивени от чудото, турците заточават Евтимий в Бачковския манастир, където умира на преклонна възраст.
След падането на България под турско, българската църква е подчинена на цариградската патриаршия. За владици на българските епархии се назначават гръцки свещеници и така България попада под двойно робство - турско светско и гръцко духовно. През втората половина на ХVIII в.

започва борбата за църковна независимост

която след дълги перипетии се увенчава с успех. През 1870 г. е издаден ферман на турския султан, с който се признава българската екзархия. Тя обхваща земите от устието на Дунав до Охридското езеро и Беломорието. След обявяването на назависимостта на България през 1908 г. се поставя въпросът за възстановяването на българската патриаршия. Нещата обаче до голяма степен зависят от обявилия се за цар Фердинанд. Сакскобургготът смята, че това не е от първостепенна важност. Той не изповядва източноправославната религия и нейните църковни въпроси са му чужди. Но в същото време отчита влиянието на църквата върху поданиците му. Затова убеждава висшите духовници да проявят търпение. Намеква им, че се подготвя голяма война срещу Турция, която може да приключи с превземането на Цариград от българските войски. Тогава той ще стане седалище на българската патриаршия. Както е известно, това не става, главно поради неговата недалновидност по отношение на реалностите. След 1913 г. българската екзархия е изгонена от Цариград и се премества в София, където се създава Светият синод. Въпросът за възстановяванете на патриаршията се отлага и по времето на царуването на Борис III, който иначе се проявява като ревностен привърженик на православната вяра. Още като младеж той обикаля църкви и манастири, прави щедри дарения. Силно се впечатлява от житието на Св. Иван Рилски и още през 1924 г. пише първото си завещание, в което посочва, че след смъртта му иска да бъде погребан в Рилския манастир. Но и той не прави нищо съществено за възстановяването на българската патриаршия.

Това става факт едва през 1956 г.

Колкото и странно да е, то се осъществява по времето на комунистическия режим, който се ръководи от постулата на марксизма-ленинизма, че религията е опиум за народа. А са чели и Христо Ботев, който пише, че царе, папи и патриарси са врагове на народа. Но по идея, която се смята, че е подсказана от Вълко Червенков, се възражда независимата българска патриаршия. За патриарх е избран митрополит Кирил.
По това време бях на 12 г. Майка ми, ревностна християнка, ме заведе на пл. "Ал. Невски", където се провеждаше тържеството по увенчаването на Кирил с партиаршеска корона  и жезъл. Този ритуал извърши Московският и Всерусийски патриарх Николай и след това Кирил получи благословията на Вселенския. Народът се тълпеше, за да се докосне до одеждите на висшите свещеници. В един момент забелязах на земята обшито със сърма копче и го взех. Дълго време то ми беше скъп спомен от патриарха. После се изгуби, навярно при някое от многобройните ми премествания.
Остава фактът, че Кирил е бил четвъртият безрезервно признат български патриарх. Петият безспорно е Максим, който го наследява. Има малка истина, че е одобрен от Политбюро на ЦК на БКП, но по-голямата е, че е единственият предложен от Светия синод. Завчера бе избран поредният български патриарх - Неофит I.